Христо Пощаков - Силата на еволюцията

— Предлагам ти да тръгнеш към Земята, а аз да си догледам програмата — предложи Мира.

Когато се оказаха на родната си планета, отново бяха изумени. По остъклената й бяла повърхност нямаше и намек за живот, а старото и добро Слънце светеше с червеникав отблясък. Океаните почти бяха изчезнали, навън леденият въздух разнасяше дребни снежинки. Дори Мира бе втренчила изумен поглед в екрана.

-…наистина ли е Земята? — успя да промълви тя.

— Не може да е друга планета — отбеляза тъжно Ханибал.

— Какво ли се е случило?

— Нещо много страшно. Никога няма да го разберем.

— Какво ще правим, тогава?

Възрастния мъж се замисли, но като че нямаше много за мислене.

— Ще се върнем на Мира І. Нямаме друга възможност.

Този път времевия преход премина в пълна тишина.

Кълбото отново се приземи върху белия ситен пясък, но околността изглеждаше променена. Стената от тропически борове липсваше, по океана се носеха мазни петна, които блестяха с всички цветове на дъгата.

— Какво пак е станало? — запита се Ханибал. — Не са изминали повече от стотина хиляди години.

— Какво и да е, трябва да излезем.

— Околният въздух все още става за дишане, въпреки че кислородът в него е намалял. В него се намират примеси на серни и всякакви други химически съединения.

— Искам да изляза НАВЪН! — внезапно изкрещя Мира.

— Добре мила, тръгваме — примирително каза мъжът й. — Но океанът много не става за къпане.

— Все ми е тая. Излизай!

Намръщили носове, двамата бавно се смъкнаха по външната стълбичка. Въздухът миришеше отвратително. Ханибал стъпи на пясъка, разкърши старото си тяло и все пак му стана приятно. Чувството за свобода отново започна да го обзема. Мира се завъртя около себе си и лятната й рокля се надигна. Изглеждаше радостна.

„Не е чак толкова лошо — помисли възрастния човек. — Но и тук се е случило нещо неприятно.“

По билото на склона, където преди започваше стената от дървета, се мярна някаква фигура. После около нея изскочиха още няколко, които постепенно се превърнаха в мъже с каски и черни униформени облекла, които държаха в ръце насочени към него оръжия. Мира най-после ги забеляза и извика уплашено.

От мегафона, насочен към тях ги блъсна вълната на чужда, откъслечна реч, наподобяваща кучешки лай.

Ханибал Коган вдигна ръце, Мира го погледна и бързо последва примера му.

Каквото и да ги очакваше, не беше от най-доброто. Децата им не показваха капка уважение към собствените си създатели.

Дали коренът на злото се криеше в анаеробните бактерии, които показваха склонност към взаимно изяждане?

© Христо Пощаков

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/1930]

Последна редакция: 2006-08-11 11:48:36