Христо Пощаков - Силата на завистта

Историята на завистта започна през онези невинни времена в зората на първобитното общество, когато примитивният човешки ум беше зает само с мисълта да осигурява прехраната си. Беше зима и едно от малобройните племена се скиташе из заснеженото поле в търсене на нова ловна територия. Състоеше се от десетина жени и няколко трийсет годишни старци, предвождани от Трут и Хам — оцелели от битките с животни ловци. Някога племето притежаваше още трима като тях и тогава всички бяха по-сити, но Мъг бе убит от саблезъб тигър, Дуг намери смъртта си от бивните на разярен глиган, а Пок беше размазан от хобота на ранен мамут. В интерес на истината, те бяха веднага забравени.

Измъчените от глад хора вървяха към неизвестната си съдба, като от време на време се спираха, за да изкопаят от замръзналата земя някой корен, после отново тръгваха, с намерение да стигнат до възвишенията, които се забелязваха в далечината.

След като ги достигнаха, съдбата се оказа благосклонна към тях — откриха пещера. Вече можеха да запалят огън, да се сгреят от топлината му и да се почувстват в безопасност. Старците се заеха с тази изискваща особено умение процедура и тънките дървени пръчки се завъртяха между дланите им. Скоро огънят лумна и всичко щеше да бъде наред, ако коремите на всички не бяха празни.

На другия ден Трут и Хам започнаха да проучват новата територия в търсене на дивеч. Докато те ловуваха, жените, децата и старците нетърпеливо ги очакваха, унесени в тръпчивата мечта да утолят глада си. В късният следобед надеждите им се оправдаха — Трут домъкна убита сърна. Същото се случи след два дена, след пет и след седмица. Той беше способен ловец.

Езикът на племето се състоеше от стотина краткосричкови думи и още толкова жеста, но беше достатъчен бедното общуване на примитивните хора. Трут и Хам, които се бяха заели с неблагодарната задача да осигуряват храната им, бяха набити и мускулести, с къси крака, гъсти бради и окосмени тела, привикнали към жесток студ. Външният им вид беше почти еднакъв, но те се различаваха се по степента на ловното си умение. Трут беше отличен ловец, а Хам изключително некадърен. А жените от племето предпочитаха винаги този, който носеше повече месо и му отдаваха прелестите си. Така че по-неумелият от двамата беше постоянно потърпевш, което по някое време породи в бедното му съзнание първото човешко чувството на завист. С всеки изминал миг, то се усилваше и набираше сили, докато окончателно му отне покоя в душата.

През този ден те отново ловуваха заедно. Хам пак не уби нищо, а Трут повали две сърни. Тогава натрупаната завист внезапно изригна и предизвика в притежателя си чувство на бясна омраза. Хам изрева и здраво забоде каменното острие на копието си в гърба на своя съплеменник, въпреки че Трут беше негов полубрат. След това авторът на престъплението едва домъкна труповете на животните до пещерата и си присвои чуждите заслуги, а в онези далечни времена историята за Каин и Авел бе непозната. Всички от племето бяха доволни — Хам беше донесъл много храна и две от жените веднага показаха интерес към него. Когато останалите все пак се сетиха да попитат къде е Трут, той напъна бедният си речник и след дълго усукване успя да им обясни как брат му е бил убит от огромна мечка. Сигурно това беше първата лъжа в историята на човечеството, породена от последиците на завистта, но в онези времена разследването на престъпление все още не се практикуваше и простоватите умове на първобитните хора приеха факта без възражение.

След няколко дни почти никой не си спомняше за поредният изчезнал от племето. Може би в ума на някой от трийсет годишните старци, останали в племето се бе появило подозрение, но пролетта вече беше настъпила и по горските поляни започнаха да никнат крехки стръкове с хубави корени. Пристигнаха и прелетни птици, които се ловяха с прости примки, появиха се скакалци, буболечки и гъсеници. Гъбите и сладките плодове щяха да ги последват. Макар и временно, прехраната беше осигурена, а зимата забравена. Поради липса на съперници, Хам се радваше на повишено женско внимание, от което щяха да се народят деца. Завистта и лъжата, породени в него, щяха да бъдат трайно предадени на поколенията.

След като веднъж бе създадена, завистта трябваше да следва законите на всеобщото развитие, затова през следващите векове, тя ставаше все по-изтънчена и по-силна.

Изминаха хиляди години и човечеството също претърпя развитие — откри благата на цивилизацията. Образованите за времето си хора вече ценяха литературата и изкуството, театърът и поезията бяха на мода. Но никой не бе пощаден от порока, посят в душите им от съвсем неизвестният им прародител.