Христо Пощаков: Нашествието на грухилите

Лирти ВСХ-24-2003-5 пристъпи към камерата за нулево транспортиране. По-нататък ще гo наричаме само Лирти, понеже генетичните му индекси, серията и номерата на клонинга, както и типът на родилната му колба, сигурно ще останат безинтересни за читателя.

И така, той пристъпи към камерата за нулево транспортиране, която хищно го очакваше — няма, с блестящи стени и все още празна. Въпреки че бе имал щастието да бъде отгледан от несравнимата Бела АСХ-10-1001-2 , чиито холопочитатели възприеха решението й да стане индивидуална майка като пореден артистичен каприз, полученото добро възпитание не променяше собствената му същност. Нито щателно подбраният генотип, нито безупречните невронни връзки в мозъка му помагаха да се овладее. Мислите му се движеха в затворен цикъл, примесени с чувство на страх. Предположението, че рижавата коса, зелените очи и изпъстреното с лунички лице, заедно със стройного му тяло след миг щяха да се разпаднат на молекули, които да изфирясат в съмнително пространствено измерение, не го оставяше на спокойствие. А от допълнителния факт, че това пространствено измерение се разбираше само с няколко полусмахнати физици, кожата му настръхваше. Вонята на страха разлагаше душата му и я превръщаше във вмирисана риба, готова да се изплъзне с остатъците от воля.

Докато собственият му страх беше на път да се превърне в ужас, обслужващият техник го набута във вътрешността на камерата и хлопна безцеремонно зад гърба му дебелата врата от титанова сплав. Затвореният мъченик едва успя замислено да тикне пръст в носа си, за да се отпусне, когато същата поза го завари в друга точка на вселената — на разстояние от няколко хиляди светлинни години, някъде в зоната на галактика № 16, която се бе превърнала в център на сътрудничество между отдавна разселеното из космоса човечество и влезлите в контакт с него разумни галактически раси. Кубичното пространство на камерата изглеждаше същото, но принадлежеше на друга камера, а след като вратата й се отвори, го посрещна друг техник.

Лирти опипа собствените си дрехи, погледна ръцете си и след като се убеди в идентичността им, повдигна глава, за да се запознае с околната обстановка. Помещението не се отличаваше от предишното, приемно-предавателните станции бяха стандартизирани преди хиляди години. Екранът пред него показваше 8:30 часа унифицирано време, от разлагането му на молекули и събирането им в обратен порядък бе изминала минута.

— Добре дошли на Алимента! — произнесе техникът обичайната фраза. — Карът ви очаква, вече е програмиран да ви отведе до местоназначението.

— Благодаря! — успя да отвърне Лирти, после излезе на външната площадка и се напъха в тялото на сребристата машина.

— Докосвате този сензор — обясни техникът, който го беше последвал. — След като пристигнете — онзи. Съседните два отварят и затварят вратата.

— Зная, зная — отегчено повтори пристигналият.

— Тогава успех в работата!

— Отново благодаря — отвърна Лирти и побърза да се изолира от физиономията му, защото по необяснима причина техникът с нещо го дразнеше.

Силовото поле плавно повдигна машината и задейства гравитационно-вълновия й двигател. Тя се издигна на около петстотин метра и за пасажера и не оставаше друго, освен да съзерцава панорамата, която се откриваше през прозрачните й подова и носова част. Лирти зяпаше и се наслаждаваше на гледката, като свързваше видяното с прегледания на Земята видеоматериал, предоставен по време на хипнообучението. Под краката му се редуваха квадрати червена, зелена и жълта растителност, а по тях пъплеха точиците на роботизираните машини за прибиране на реколтата. Тук-таме се мяркаха малките правоъгьлничета на помпените станции, свързани с централната иригационна система за капково напояване, бляскавите силуетчета на сушилните и кръглите тела на силозите, предназначени за съхранение на прибраната реколта. Високо в небето светеха отражателите на хелиостанциите, които превръщаха нощта в ден; в далечината, малко над хоризонта висеше изкуствено слънце, предназначено да повишава температурите в зоната на Полярния кръг. Отляво се забелязваха тъмните силуети на планини, изпъстрени с белите петънца на заводите за преработка на минерали, отдясно се виждаше тъмносинята, осеяна с бликове повърхност на местния океан. Чувството за полет, разнообразният ландшафт и пухестите облачета в чистото небе изпълваха дълбоко сетивната душа на Лирти със задоволство, което се усилваше с всеки изминат миг, придружено от нежен усет за собствена значимост. Местната природа сякаш пееше: „Ето го повелителят, той благоволи да пристигне!“