Стивън Кунц - Завръщането на Интрудър

Малкият свят от стрелки и скали, осветени в червено, винаги го впечатляваше. Да накараш стрелките да седят на местата си не изглеждаше трудно, докато не се опиташ. А в такава нощ без необходимата концентрация беше върховно мъчение. Всичко, което правеше, бе или недостатъчно, или прекалено много. Това го влудяваше.

Перверзните стрелки го побъркваха. Високо си, шепнеха му те, скоростта ти е прекалено голяма, изпускаш курса, сега слизаш под глисада... Беше истинска борба. Най-малкото забавяне или отклонение на вниманието и му бягаха.

Диспечерът го вреди за кацане — минаванията на втори кръг се бяха увеличили. Гласът в слушалките бе напрегнат. Времето се скапваше. Дъждът намаляваше видимостта, появи се вълна — един Ф-4 не можа да кацне и от втория заход. Най-близката земя бе на петстотин четирийсет и две мили на северозапад. Във въздуха нямаше танкер.

— Мирът е прекрасно нещо, нали? — промърмори Флап.

— Карта преди кацане — каза Джейк и те изпълниха необходимите действия. Бяха с хиляда и петстотин паунда над максималното тегло за кацане и хвърлиха излишното гориво. Беше лудост да правят това, при положение че можеха да го дадат на закъсалия екипаж на Фантома, но това не беше тяхна работа, както се казваше „не мисли, а изпълнявай или...“

Видя кораба от миля и половина — малко червено петно, което съживяваше мъртвата пустош.

Флап докладва топката на шест точка нула.

— Прието.

Джейк позна гласа на Риъл Маккой, но за всеки случай той му се обади:

— Палубата танцува, Джейк. Внимавай с курса.

Топката беше като закована в средата, само леко отпусна крилото, за да нагласи курса; ръчките движеше една по една, за да не направи прекалено голяма корекция. Дъждът беше като река около фанара, но въздухът от компресорите държеше предното стъкло чисто.

Индивидуалната работа с ръчките на финала беше изкуство, но човек трябваше да знае и точно кога да ги мести заедно. Тази нощ на Джейк му провървя. Палубата се приближаваше, топката стоеше в средата, курсът беше добър, указателят на ъгъла на атака беше точно на място... и закачиха третото въже.

— Късмет — каза Джейк на Флап, докато освобождаваха полосата.

Накараха го да спре до острова, където половин дузина виолетови ризи — „гроздета“, чакаха готови с маркуча за зарядка. Джейк отвори фанара и старши техникът на ескадрилата се качи по стълбата. Вятърът здраво духаше и студените дъждовни капки го шибаха по лицето.

— Ще ти направим гореща зарядка и веднага излиташ — извика сержантът, борейки се с воя на двигателите. — Само този танкер е читав.

Джейк вдигна палец в потвърждение, че е разбрал. Сержантът слезе и махна стълбата, а Джейк затвори фанара. Не беше лошо да се скрият от дъжда. Техникът даде сигнал, че всичко е наред и отиде от страната на навигатора, за да наблюдава зарядката. Джейк изключи надува на резервоарите 38 38 надув на резервоарите — осъществява се с въздух от компресорите на двигателите и служи главно за подсигуряване постъпването на горивото към двигателите при еволюции на самолета .

Зарядката отнемаше време. Максималното гориво, което можеха да вземат, бе двайсет хиляди паунда, а помпите на кораба качваха само около тон в минута.

Беше уморен, задникът му бе станал на мърша, но все пак беше приятно в топлата удобна кабина. Това място до ограничителната линия бе все едно на главната трибуна. Самолетите се появяваха от тъмата и дъжда и се сгромолясваха на палубата. Първите двама успяха да закачат въже, но после един Фантом простартира. Куката му посипа водопад от искри по цялата зона за кацане. Беше същият, с двата неуспешни опита от преди.

Да, хубаво бе да си седиш удобно в кабината, всичко да работи както трябва, дъждът да чука по фанара и струйките да размазват светлината.

Джейк откачи кислородната маска и я сложи в скута си. Свали шлема и започна да разтрива лицето и главата си. Попи потта с ръкавите и ръкавиците и отново си сложи шлема. Минутите летяха, горивомерите отчитаха постъпващото гориво.

Все още зареждаха, когато проблемният Фантом се появи отново от здрача и закачи второто въже. Пилотът включи форсажа и нажежените до бяло концентрични пламъци се опънаха зад соплата за секунда, след което угаснаха и оставиха всички наоколо заслепени.

Две минути по-късно един А-7 застана на втори катапулт и излетя. На един от пилоните на крилата носеше „другарче“ — така гальовно наричаха малкия комплект за зарядка във въздуха. Явно мозъчният тръст в Центъра бе решил, че има нужда от повече гориво във въздуха.