Стивън Кунц - Летяща чиния

Рип Кантрел държеше латата и се опитваше с мигане да пропъди стичащата се в очите му пот, когато силен проблясък привлече вниманието му. Светлината бе вляво, близо до подножието на отсрещния склон.

Като внимаваше да не мръдне латата, той обърна глава, за да погледне натам.

— Подръж я неподвижна още няколко секунди, Рип.

Викът отекна сред скалните образувания и проехтя в ясния пустинен въздух, нарушавайки пълната тишина. Сегиз-тогиз се чуваше глухият тътен на прелетял във висините самолет, но иначе единственият звук бе шепотът на вятъра.

Дъч Хааген се бе надвесил над теодолита и засичаше данните на латата. Двамата с Бил Тагарт бяха геодезисти и провеждаха сеизмично проучване. Рип тръгна с тях като момче за всичко през лятото, преди да се завърне в колежа след няколко седмици.

Той се съсредоточи върху латата. Изтекоха петнайсет секунди, после Дъч размаха ръце.

Рип отново се озърна към яркото петно отразена светлина.

Ето го! Искреше в нажежения пустинен въздух в подножието на оная ниска скала, може би на около километър и половина на север. Следобедното слънце явно се отразяваше в нещо лъскаво.

Но какво?

Боклук? Тук, в Централна Сахара?

Тримата мъже се намираха на сто и петдесетина километра от най-близкия водоизточник и на над триста от най-близкото село от няколко кирпичени колиби. Преди три седмици бяха пристигнали с двумоторен турбовитлов самолет. „Най-близките ви съседи са археолози, които копаят на петдесетина километра западно оттук — разсеяно бе махнал с ръка южноафриканският пилот. — Американци, струва ми се, или британци.“

Когато се замисли за това, му хрумна, че от идването им не е виждал абсолютно никакви човешки боклуци. Нито една смачкана консервена кутия кола, цигарен фас или станиол от бонбон. Сахара беше най-чистото място в света.

Той опря латата на рамото си и зачака Дъч да се приближи.

— Стига ли ти за днес? — попита Хааген, докато Рип поставяше уреда в стойката отстрани на джипа.

— Ако искаш, можем да направим още някое и друго заснемане.

Дъч носеше тъмнозелени къси панталони и тениска, беше силно почернял и доста мръсен. Водата за миене бе лукс. Едва трийсетинагодишен, той от десет години проучваше сеизмични разломи. Така обикаляше целия свят и печелеше добри пари, ала понякога му писваше.

— Достатъчно поработихме днес — въздъхна Хааген.

Докато се наместваше на предната дясна седалка, Рип отново се озърна към проблясъка на слънчевото отражение.

— Погледни натам, Дъч.

— Нещо лъскаво. Станиол от бонбон или парче метал. Сигурно някой стар камион. Може би даже катастрофирал самолет. Веднъж се натъкнах на самолет в тая пустиня.

— Да идем да хвърлим едно око.

Дъч сви рамене и превключи на скорост. Рип си беше хлапе. Още не се бе изпекъл. Централна Сахара за него беше страхотно приключение, навярно най-голямото в живота му.

— Къде го намери тоя самолет, Дъч?

— На крайбрежието, в Тунис. Стар немски изтребител. Месершмит, доколкото си спомням. Пилотът още беше в кабината, скелетът му де. Изсушен като мумия.

— Леле! И какво направи? — Рип се бе вкопчил с две ръце в таблото.

— Какво да направя? — намръщи се Хааген. — Снимах го. Пъхнах си пръста в няколко дупки от куршуми — виж, това помня.

— Взе ли си нещо за спомен?

— Едно от момчетата взе нещо от самолета. Аз обаче не. Не ми се струваше редно. Все едно да ограбиш гроб.

— Погребахте ли пилота?

— Не — тихо отвърна Хааген. — Просто го оставихме там. Самолетната кабина му беше ковчег. Самолетът беше полузаровен от пясъчната буря, която беше бушувала няколко седмици преди това. Вятърът сигурно го е дозатрупал дни след като ние го открихме.

Рип посочи пясъчниковата скала, към която се приближаваха.

— Там някъде е, струва ми се.

— Да.

Дъч спря джипа и проследи с поглед отдалечаващия се младеж. Изглеждаше добре — атлетичен хлапак, пък и му сечеше пипето. Шефът го бе избрал от двеста студенти по инженерство, които бяха кандидатствали за тази лятна работа. Работеше яко, не мърмореше. И все пак за младия Кантрел това си оставаше просто лятна работа. Беше прекалено умен, за да се задоволи със сеизмични проучвания, когато завършеше колежа през май.