Стивън Кунц - Летяща чиния

Хааген въздъхна, угаси двигателя и се протегна.

Пред него се издигаше ниска пясъчникова скала, изваяна от вятъра, както и хиляди други образувания в тая част на пустинята. Бе висока около шест метра и се спускаше под наклон трийсетина градуса — достатъчно полегат склон, за да е лесен за катерене.

— Качи се тук да погледнеш, Дъч.

— Какво намери?

— Прилича на метал. Заоблено е. Направо в скалата.

— Геодезичен знак ли е?

— Ела да видиш.

Хааген бавно се покатери при Рип, който клечеше на около три метра над пустинния пясък.

— Някакъв метал е, Дъч. Стърчи от самата скала.

Геодезистът се пресегна и го докосна. От скалата стърчеше трийсетсантиметрово парче метал. Вертикално се виждаха около десет сантиметра. Най-изпъкналата му част беше на около два и половина сантиметра от камъка.

— Прилича на броня на стар фолксваген костенурка, излъскана от навявания от вятъра пясък.

— Не е броня — промълви Рип.

Хааген се наведе, за да разгледа оголената повърхност. Приличаше на стомана, ала не беше. Титаниева сплав? Металът бе прекалено лъскав, прекалено огледален, за да е титан, помисли си той, цветът също не отговаряше. Беше тъмен, може би тъмносив.

— Странното е, че е в самата скала. Вътре в скалата. Според теб как се е озовал там?

— Струва ми се, че вятърът и дъждът са ерозирали скалата и са го разкрили.

— Едва ли — упорито възрази Кантрел. — Това означава, че е по-стар от скалата.

— Пълна загадка — махна с ръка Хааген и се обърна, за да отправи поглед към пустинята. Прах, пясък и камък, обаче каква красота ! Обичаше да е сред природата. Въпреки че беше завършил инженерство, никога не бе искал да работи на „закрито“.

Рип взе камък и удари по оголения метал. Разнесе се глух звън.

Дъч се завъртя към него. Кантрел удари три пъти силно с камъка, после внимателно разгледа метала.

— Не е останала нито следа — накрая обяви той и се изправи. — Даже драскотина.

Хааген се наведе и отново разгледа повърхността — гладка, изключително гладка, без каквато и да било грапавина, като огледало. Направо поразително, че пясъкът може да излъска метала така. Е, носеният от вятъра пясък изтърква и най-твърдата скала.

— Тая пустиня е пълна със загадки. Много неща никога няма да узнаем. — Дъч поклати глава и се заспуска по склона към джипа.

Рип го последва.

— Може би трябва да съобщим за това, а?

Геодезистът се подсмихна.

— На Харви Куик ли? — Това беше шефът им. — И какво ще му кажем? Че сме намерили странно парче метал в пустинята? Старият Харви ще се зачуди какво сме пили.

Хааген се ухили на младежа.

— Някой ден ще станеш собственик на петролната компания, малкия, и аз ще спечеля от лотарията, обаче сега и двамата имаме нужда от тая работа.

Вечерта Рип разказа на Бил Тагарт за находката.

— В самата скала е, Бил. Скалата ерозира и разкрива все по-голяма част от метала. Поне така ми се струва.

— Какво мислиш, Дъч? — попита Бил. Той бе на около четирийсет години, с двойна брадичка и не обичаше жегата. Прекарваше по-голямата част от следобедите в палатката, където въвеждаше резултатите в компютъра.

— Малкият ти каза всичко. Не знам нищо повече. Никога не съм виждал такова нещо.

— Ще ми го покажеш ли утре сутринта?

— Естествено. Ако успеем да намерим мястото.

Тагарт се усмихна.

— Разправял ли съм ви как веднъж намерихме казан за уиски сред луизианските тресавища? От тръбата капеше пиячка, наоколо нямаше жива душа и ние се отрязахме. Оня ден не свършихме нищо повече, казвам ви. Пък и уискито си го биваше.

— В скалата има нещо — упорито настоя Рип.

— Може да са марсианци — захили се Бил Тагарт.

— Или голям черен камък като оня в „Една космическа одисея“ — подхвърли Дъч. — Гледали ли сте тоя стар филм, момчета?

— Било е преди моето време — сърдито отсече Рип.

— Не ми се ще да връщам буйните ти фантазии на земята, обаче ще трябва да помислим за хранителните провизии — рече Тагарт.

— Нищо им няма на хранителните провизии.

— Ти изяде всичко. На привършване са.

— Може би трябва да ги инвентаризираме — предложи Хааген.

— Вече го направих. — Тагарт му подаде лист хартия. — От доставката миналата седмица тоя хлапак лично е опукал толкова кльопачка, колкото ще стигне за цяла година на един керван камилари. Честно казано, според мен той има глисти.

— Пак тия глисти! Много ви благодаря, господин професор. — Рип се отдалечи. Хааген и Тагарт цяло лято го майтапеха.