Стивън Кунц - Летяща чиния

Солди не мисли дълго. Той бе около петдесетгодишен, як, енергичен мъж и носеше каубойска шапка.

— Добре, ще дойда. Имам нужда да се разнообразя с нещо друго, освен с каменни оръдия.

— Какви каменни оръдия? Това ли копаете? — скептично попита Рип. — Нима тук са живели хора? В тая пустиня?

— Невинаги е било пустиня — докато ги водеше към компресора, поясни ученият. — Климатът е станал толкова сух едва преди около пет хиляди години. Тогава вятърът довял пясъка и той покрил долините и низините. Това, което днес стърчи на повърхността, са върхове на хълмове и планини.

— Значи обектът, който проучвате, е най-малко на пет хиляди години, така ли?

— По-скоро на петнайсет хиляди. Тук са живели хора и през ледниковата епоха. Търсим доказателства, че тези хора са култивирали пшеницата.

— Между другото, случайно да ви е останало нещо за ядене от обед? — промени темата Рип. — Бих взел нещо за из път. Малко съм гладен.

— Естествено, синко. — Професорът посочи към една от палатките и му каза името на готвача.

Докато геодезистите палеха компресора и подготвяха пневматичния чук, Ханс Солди проучи пясъчниковата скала. Рип изчака професорът да се отдръпне и започна да разбива камъка.

Жегата не бе непоносима, стига човек да е свикнал с нея. Облечени с дънки, памучни ризи с дълги ръкави и с широкополи шапки, мъжете инстинктивно прекарваха колкото може повече време на сянка и час по час пиеха вода.

— Никога не съм виждал такова нещо — призна Солди на Дъч, докато наблюдаваше работещия с чука Рип. Ученият снимаше с видеокамерата си от всички ъгли.

— Да видим какво ще направи Рип.

Хааген вдигна парче камък, отчупено от скалата, и го подаде на археолога.

— Между другото, на каква възраст е тази скала?

— Така импровизирано мога само да предполагам. Ще я пратя за анализ.

— На повече от пет хиляди години?

— О, да. През вековете пустинята и океанът многократно са си разменяли местата. Времето е толкова… — Той широко разпери ръце. — Ние говорим нехайно за времето, както и за смъртта и безкрайността, но хората не са способни да проумеят мащабите му. Ако успеем да разберем необятността на времето, може би ще разберем и Бог.

Солди пъхна камъчето в джоба си и махна с ръка към скалата.

— Това е ерозионен нанос, предполагам. Вижда се как вятърът е изваял отложения пясък.

— Мислех, че тези следи са оставени от вятъра, който е оголвал скалата.

— Едва ли — възрази професорът. — Вятърът е образувал тези форми преди пясъкът да се вкамени. След отлагането на пясъка той е бил покрит с пръст, може би с тази червена пръст, която виждате наоколо. Водата и тежестта на пръстта са го превърнали в камък. През хилядолетията пустинята периодично е била заливана. Рано или късно дъждовете винаги идвали и я раззеленявали. В момента пустинята печели, но някой ден дъждовете пак ще се завърнат. Всичко се променя, даже климатът.

— Значи онова, дето е в скалата, трябва да е било там, когато пясъкът го е покрил.

— Така изглежда. Като че ли е в камъка, но… — Солди вдигна друго парче камък и внимателно го разгледа. После замислено го претегли в длан, като се взираше в скалата.

— Все пак на каква възраст е тази скала?

Професорът не отговори веднага.

— От сто хиляди до един милион години — накрая заяви той и хвърли камъчето. После се ухили. — Абсурдно, нали?

— Меко казано.

След три часа здрава работа с пневматичния чук под пустинното слънце се разкри заоблена метална повърхност с дължина четири метра и половина. Металът стърчеше от камъка с деветдесетина сантиметра височина. Структурата изглеждаше част от идеален кръг с диаметър около двайсет метра.

Четиримата мъже приклекнаха, заопипваха метала с ръце и подробно го разгледаха.

Повърхността отново изглеждаше непокътната. Е, тук-там имаше драскотини, но само няколко, при това съвсем малки. Тъмният метал бе огледален и нямаше патина. Водата, която през вековете се беше просмуквала в скалата, почти не му бе въздействала.

— Да допуснем, че металът е бил в камъка — промълви доктор Солди.

— Екскалибур — рече Рип, като бършеше лицето си.

Бил Тагарт не разбра за какво говори.

— Мечът, който Артур е изтеглил от скалата… Наричали го Екскалибур.

— Каквото и да е това нещо, няма да ни направи крале — отбеляза Дъч.

— Ще ни трябват два дни, за да го освободим напълно от камъка — мрачно посочи Бил Тагарт. — Ей там скалата става по-плътна и работата ще се забави. Може би трябва просто да го оставим тук. И да забравим за него.