Стивън Кинг: Сватбата

През 1927 свирехме джаз в един бар на юг от Морган, Илинойс, град на сто километра от Чикаго. Това бе един наистина селски район, тридесет километра наоколо нямаше друг голям град. Но пък имаше много момчета от фермите, които жадуваха да изпият нещо по-силничко след жежкия ден на полето, и много джаз-дами, които излизаха със своите приятели — дрогерийни каубои. Имаше и някои женени мъже (няма начин да не ги познаеш, приятел. Все едно, че носят значки), които искаха, да са колкото може по-далече от домовете си, за да не ги познае някой, докато танцуваха със своите тайни приятелки.

Това бе по времето, когато джазът бе джаз, а не просто много шум. Бяхме оркестър от пет души — барабани, корнет, тромбон, пиано, тромпет — и бяхме доста добри. Това бе три години, преди да запишем първата си плоча и четири години, преди да се появят говорящите филми.

Тъкмо свирехме „Бамбуковия залив“, когато влезе едрият мъжага, облечен в бял костюм и пушещ лула с повече извивки от френски рог. Дотогава целият оркестър бе леко пийнал, но никой не обръщаше внимание и всички бяха наскачали на дансинга. Хората бяха в добро настроение, за цялата вечер нямаше нито едно сбиване. От нас се лееха реки от пот и Томи Инглъндър, собственикът на заведението, непрекъснато ни изпращаше уиски, което се плъзгаше в гърлото като по лакирана дъска. Инглъндър бе готин тип и за него бе приятно да се работи, пък и той харесваше свиренето ни.

Типът с белия костюм седна на бара и аз забравих за него. Завършихме серията с „Блус на леля Хагър“, едно парче, което минаваше за моден джаз в провинцията по онова време и дълго ни аплодираха. Мани бе ухилен до ушите, когато остави тромпета си, а аз го потупах по гърба, докато слизахме от подиума. Имаше едно момиче, със самотен вид, което цялата вечер ме фиксираше. Беше червенокоса, а аз много си падам по такива. Почувствах сигнала в погледа й и извивката на главата й и започнах да си пробивам път през тълпата да видя дали няма да иска да пийне нещо.

Бях стигнал до средата на пътя, когато мъжът с белия костюм се изпречи пред мен. Отзад косата му стърчеше, въпреки че миришеше на цяла бутилка брилянтин и имаше плоските, странно блестящи очи, които имат дънните риби.

— Искам да поговорим навън — каза той. Червенокосата извърна глава, леко начумерена.

— Може и по-късно — казах аз. — Пусни ме да мина.

— Казвам се Сколей. Майк Сколей.

Знаех това име. Майк Сколей бе дребен рекетьор, който си живееше от нелегално пренасяне на алкохол от Канада. От оная концентрирана пиячка, дето се е появила в земите на мъжете, облечени в поли и свирещи на гайди. Когато не са заети с казаните за варене, разбира се. Снимката му се беше появявала във вестниците няколко пъти. Последният път, когато някакъв друг разбойник, плачещ за въжето, се бе опитал да го застреля.

— Доста си далече от Чикаго, приятел — казах аз.

— Имам си хора, които да ме придружават — каза той. — Не се тревожи. Навън.

Червенокосата пак ми хвърли един поглед. Аз посочих към Сколей и вдигнах рамене. Тя въздъхна и ми обърна гръб.

— Виждаш ли сега — казах аз. — Развали работата.

— Такива мадами в Чикаго са под път и над път — каза той.

— Не съм казал; че ще ги търся под пътища и над пътища.

— Навън.

Последвах го навън. Усетих хладния допир на въздуха след задимената атмосфера на бара, напоен с аромата на прясно окосена люцерна. Виждаха се звездите, проблясващи с мека светлина. Виждаха се и гангстерите, но в тях нямаше мекота, само цигарите им проблясваха.

— Имам една работа за теб — каза Сколей.

— Така ли.

— Плащам за нея две стотачки. Ако искаш ги делиш с оркестъра, ако искаш — запазваш едната за себе си.

— Каква е работата?

— Празненство, разбира се, какво друго може да е? Сестра ми си нахулва хомота. Искам да свирите на тържеството. Тя обича диксиленд.

Вече казах, че беше добре да работи човек за Инглъндър, Той плащаше по осемдесет долара на седмица. Този тип предлагаше двеста само за едно тържество.

— Ще бъде от пет до осем следващия петък — каза Сколей. — Ще бъде в заведението „Синовете на Ерин“ на улица „Гровър“.

— Много добре плащаш — казах аз. — Защо така?

— Има две причини за това — каза Сколей. Продължи да си пуфка лулата. Тя изглеждаше много не на място в средата на крадливото му лице. На него по щеше да му подхожда цигара „Лъки Страйк“, увиснала в края на устните му. Цигарите на безделниците. С лулата той не приличаше на безделник. Лулата го караше да изглежда тъжен и смешен.