Чувствах се кофти пред нея, както понякога се чувствах пред Били-Бой. Не е лесно да си в друга категория. Не е нужно да го преживееш сам, за да знаеш, макар че бих се съгласил, че човек не може да има много точна представа. А пък и тя се бе държала много мило, колкото и малко да бяхме разговаряли.
Когато дойде почивката, отидох до нейната маса.
— Моите съболезнования за брат Ви — казах аз сковано. — Зная, че той много държеше на Вас и…
— Все едно, че тогава аз стрелях по него — каза тя. Тя гледаше към ръцете си и когато и аз насочих поглед към тях видях, че те са най-красивото нещо у нея, малки и нежни. — Всичко, което оня дребосък каза, беше истина.
— О, не е така — отвърнах аз — най-неуместното нещо, което някога е казвал човек, но какво да правя? Вече съжалявах, че й се обадих, тя говореше такива странни работи. Сякаш, че беше сама и съвсем луда.
— Въпреки това, аз няма да се разведа с него — продължи тя. — По-скоро ще се самоубия и ще обрека душата си на адски мъки.
— Не говорете така — казах аз.
— Никога ли не Ви се е искало да се самоубиете? — попита тя и ме погледна страстно. — Не Ви ли се иска да го направите, когато хората се възползват от Вас, а после Ви се присмиват? Или на Вас това никога не Ви се е случвало? Можете да казвате така, но извинете ме, не Ви вярвам. Знаете ли какво значи да ядете и да ядете и да се мразите за това и после пак да ядете? Знаете ли какво значи да убиете брат си, поради това, че сте дебел?
Хората започнаха да се обръщат към нас и пияниците пак си закикотиха.
— Съжалявам — прошепна тя.
Исках да й кажа, че и аз съжалявам. Исках да й кажа… о, каквото и да е, сега така ми се струва, само и само да я накарам да се почувства по-добре. Да стигна до самата й същност, вътре в цялата тази отпуснатост. Но нищо не можах да измисля. Така, че само казах:
— Трябва да вървя. Трябва да свирим.
— Разбира се — каза тя тихо. — Разбира се, трябва… в противен случай ще започнат да се смеят на вас. Но аз дойдох за друго — ще ми изсвирите ли „Рози от Пикардия“? Много хубаво я изсвирихте на сватбата.
— Естествено — казах аз. — С удоволствие.
Така и направихме. Но тя си тръгна, когато бяхме някъде към половината и защото тя бе малко сантиментална за място като това на Инглъндър, ние я прекъснахме и преминахме в една рагтайм версия на „Университетска вечеринка“. Това направо влудяваше публиката. Останалата част от вечерта пих много и когато затваряха, вече бях забравил за нея. Е, почти.
Когато си тръгвах, ми дойде на ум какво трябваше да й кажа. Животът продължава — това трябваше да й кажа. Това се казва на хората, когато умре някой, когото обичат. Но като размислям, добре, че не съм й го казал, защото може би точно от това се страхуваше тя.
Сега, разбира се, всеки знае за Морийн Романо и мъжът й Рико, който я надживя и продължава да е на издръжката на данъкоплатците в затвора в Илинойс. Всеки знае как тя пое дребната организацийка на Сколей и я превърна в Империя по време на сухия режим, която съперничеше на тази на Капоне. Как премахна други двама главатари на банди от Северната част и пое техните операции. Как накара да й заведат Гърка и, казват, че го убила, като намушкала парче струна от пиано през окото му и оттам в мозъка, докато той стоял на колене пред нея и пелтечел и я молел да го пощади. Рико, обърканият паж, стана нейният лейтенант и десетина удара бяха негово дело.
Следях подвизите на Морийн от Западния бряг, където направихме няколко много успешни записи. Въпреки, че бяхме без Били-Бой. Той сформира свой собствен оркестър, скоро след като напуснахме бара на Инглъндър. В оркестъра му имаше само негри и те свиреха диксиленд и рагтайм. Имаха голям успех на юг и аз много се радвах за тях. Освен това беше справедливо. На много места не ни допускаха дори до прослушвания, поради това, че в групата имаше негър.
Обаче, аз ви разказвах за Морийн. Тя бе голяма сензация, не само защото беше нещо като умна Ма Бейкър, въпреки че и това беше част от цялата работа. Но тя бе ужасно едра и ужасно зла и американците от едното крайбрежие до другото изпитваха някаква обич към нея. Когато умря от инфаркт през 1933, някои вестници писаха, че тежала двеста и петдесет килограма. Аз обаче се съмнявам. Никой не може да стане чак толкова дебел, нали?
Както и да е, нейното погребение бе на първите страници. По-добре, отколкото брат й, който през цялата си кариера така и не можа да мине по-напред от четвърта страница. Десет души трябвало да носят ковчега й. В един от вестниците имаше снимка как я мъкнат. Ужасно за гледане. Ковчегът имаше размер на фризер за месо — какъвто и си беше от определена гледна точка.
Читать дальше