Стивън Кинг: Слънчевото куче

От време на време някой ме пита:

— Кога ще се откажеш от тези истории на ужасите, Стив, и ще напишеш нещо сериозно?

Преди вярвах, че скритата в този въпрос обида е неволна, но с течение на годините все повече и повече се убеждавах, че не е. Гледах лицата на хората, които могат да изплюят едно такова камъче, разбирате ли, и повечето от тях ми приличаха на пилоти на бомбардировачи, които чакат, за да видят дали последният им заряд от бомби ще се разпръсне, или ще улучи право фабриката за муниции.

В действителност почти всичко, което съм написал — а в това число влизат и доста забавни неща, — е било написано със сериозни мисли в главата. На пръсти се броят случаите, когато съм седял пред пишещата машина и неудържимо съм се смял на някое диво и налудничаво парче от книга, което току-що съм забъркал. Аз никога няма да бъда Рейнолд Прайс или Лари Уойуоуд — нямам такива заложби, — но това не означава, че не съм също толкова привързан към нещата, които правя. Трябва обаче да правя това, което мога да правя — както някога е казал Нилс Лофгрен: „Трябва да бъда своето жалко аз… няма да лъжа никого.“

Ако вашето определение за „сериозно“ е реално — което означава: НЕЩО, КОЕТО НАИСТИНА МОЖЕ ДА СЕ СЛУЧИ!!, то вие сте сбъркали адреса и, разбира се, трябва да напуснете сградата. Но моля, докато си отивате, запомнете, че аз не съм единственият, който работи точно на това място — тук е имал кантора Франц Кафка, както и Джордж Оруел, Шърли Джаксън, Хорхе Луис Борхес, Джонатан Суифт, Луис Карол. Един поглед към справочника на стената във входа показва, че между сегашните обитатели са Томас Бъргър, Рей Бредбъри, Джонатан Карол, Томас Пинчън, Томас Диш, Курт Вонегът, Питър Шроб, Джойс Карол Оутс, Айзак Башевис Сингър, Катрин Дън и Марк Халпърн.

Аз правя това, което правя, по най-сериозни причини: любов, пари и призвание. Приказките за ирационалното са най-нормалният начин, който знам, за изразяване на света, в който живея. Тези приказки са ми служили като инструменти и за метафори, и за морал. Те все още ми предлагат най-добрия прозорец, който познавам, по въпроса за това, как възприемаме нещата и по следващия въпрос — как се държим или не се държим въз основа на възприятията си. Аз съм изследвал тези въпроси, доколкото мога, в рамките на таланта и интелигентността си. Не съм носител на Националната награда за роман или наградата „Пулицър“ но съм сериозен, наистина. И ако не вярвате на нищо друго, повярвайте поне на това: когато ви хвана за ръка и започна да приказвам, приятелю, аз вярвам на всяка дума, която казвам.

Много от нещата, които трябва да кажа — онези Наистина Сериозни Неща, — се случват в света на малкия град, в който съм отрасъл и където все още живея. Разказите и новелите са миниатюрни модели на това, което на смях наричаме „истински живот“, и вярвам, че животът, изживяван в малките градове, е един миниатюрен модел на това, което на смях наричаме „общество“. Тази идея наистина е спорна, а да се спори е чудесно (без споровете много литературни критици и преподаватели щяха да се безработни) — просто искам да кажа, че писателят има нужда от някаква площадка за изстрелване и освен твърдото убеждение, че един разказ може да съществува с чест за самия себе си, идеята за малкия град като социален и психологически микрокосмос е моя. Аз започнах да експериментирам с тези неща в „Кери“ и продължих с по-големи амбиции в „Сейлъмс Лот“. Точния ритъм на крачката си обаче улучих чак в „Мъртвата зона“.

Мисля, че това беше първата от историите ми за Касъл Рок (а Касъл Рок е точно градът Джерусълъмс Лот без вампирите). За годините след нейното написване Касъл Рок стана „моят град“ в този смисъл, в който митичният град Изола е градът на Ед Макбейн и Селото на славата в Западна Вирджиния е градът на Дейвид Гръб. От време на време ме извикват в него, за да разгледам живота на жителите му и географските точки, които сякаш управляват живота им — Касъл Хил, Касъл Вю, Касъл Лейк и градските пътища, които го обкръжават като мрежа от запад.