Стивън Кинг: Слънчевото куче

Когато стана тази злополука в стил „нямо кино“, Мег даже не я почувства; тя просто се удари в масата и извика. Масата се наклони. Тортата, която трябваше да бъде на преден план на първата снимка на Кевин с новия му апарат, се плъзна по масата. Госпожа Деливън нямаше време да започне с нейното: „Мег, удари ли се?“, преди останалата половин торта да падне върху апарата „Слънце 660“ със сочно „пляс!“, което покри с дребни пръски обувките им и бордюра на стената.

Визьорът, дебело намазан с холандски шоколад, надничаше отгоре като перископ. Това беше всичко. Честит рожден ден, Кевин.

Тази вечер, когато госпожа Деливън влезе и размаха два листа хартия, свързани със скоба, Кевин и господин Деливън седяха на кушетката в дневната. Държаха в скутовете си отворени книги („Най-добрият и най-умният“ за бащата; „Застрелян в Ларедр“ за сина), но това, което правеха най-вече, беше да гледат апарата „Слънце“, който седеше в немилост на масичката за кафе между пръснати в безпорядък снимки от полароид. Всички снимки, изглежда, показваха едно и също нещо.

Мег седеше на пода срещу тях и гледаше на видеото филм, взет под наем. Кевин не беше сигурен кой, но там имаше много хора, които бягаха и крещяха, така че той се досети, че това е филм на ужасите. Меган беше пристрастена към тях. И двамата родители смятаха това за лош вкус (особено господин Деливън, който често се възмущаваше и ги наричаше „този безполезен боклук“), но тази вечер никой не каза нито дума. Кевин предположи, че те просто бяха благодарни, че е престанала да се оплаква от стомаха си и да се чуди на глас какви точно могат да бъдат симптомите на разкъсване на далака.

— Ето ги — каза госпожа Деливън. — Намерих ги на дъното на чантичката ми чак на второто преравяне. — Тя подаде документите — касова бележка за продажбата от „Дж. С. Пени“ и разписка за кредитната карта „Мастъркард“ — на съпруга си. — Никога не мога да намеря нещо такова от първия път. Едва ли има някой, който да може. Това е като природен закон.

Тя огледа съпруга и сина си с ръце на кръста.

— Вие двамата изглеждате така, сякаш някой току-що е убил домашната ни котка.

— Ние нямаме котка — каза Кевин.

— Е, знаеш какво имам предвид. Неприятно е, разбира се, но ще го оправим за нула време. В „Пени“ с готовност ще го сменят…

— Не съм толкова сигурен — каза Джон Деливън. Той вдигна апарата, погледна го с погнуса (всъщност почти презрително) и отново го остави. — Счупил се е, когато се е ударил в пода. Виждаш ли?

Госпожа Деливън хвърли само бегъл поглед.

— Добре, ако в „Пени“ не го сменят, то компанията „Полароид“ ще го смени. Искам да кажа, че падането очевидно не е допринесло с нищо за повредата. Първата снимка изглежда точно като всички останали, а Кевин я направи, преди Мег да го събори от масата.

— Без да искам — каза Мег, без да се обръща. На екрана една миниатюрна фигура — злокобната кукла, наречена Чъки, ако Кевин не бъркаше — преследваше малко момче. Чъки беше облечен в синя престилка и размахваше нож.

— Знам, скъпа. Как е стомахът ти?

— Боли — каза Мег. — Малко сладолед може да помогне. Има ли останал?

— Да, така мисля.

Мег подари на майка си най-победоносната си усмивка.

— Ще ми донесеш ли малко?

— Съвсем не — каза госпожа Деливън любезно. — Вземи си сама. Какво е това ужасно нещо, което гледаш?

— „Детска игра“ — каза Меган. — С онази кукла на име Чъки, която оживява. Страхотно е.

Госпожа Деливън сбърчи нос.

— Куклите не оживяват, Мег — каза баща й. Той говореше тежко като че ли знаеше, че това е загубена кауза.

— Чъки го направи — каза Мег. — Във филмите всичко може да се случи. — Тя спря филма с дистанционното управление и отиде да си вземе сладолед.

— Защо й харесва да гледа този боклук? — попита господин Деливън жена си почти опечалено.

— Не знам, скъпи.

Кевин беше вдигнал апарата с едната си ръка и няколко от снимките в другата — бяха направили почти дузина.

— Не съм сигурен, че искам да го върна — каза той.

Баща му втренчи поглед в него.

— Какво? За Бога!

— Добре — каза Кевин малко защитно, — просто казвам, че може би би трябвало да помислим за това. Искам да кажа, че това не е точно обикновен дефект, нали? Ако снимките излизаха преекспонирани… или недоекспонирани… или просто празни… това щеше да бъде друго нещо. Но как възприемаш нещо като това? Постоянно една и съща снимка? Искам да кажа, виж! Те са на открито, въпреки че всички снимки ги правихме вътре!