Стивън Кинг - Мистър Мерцедес

9-10 април 2009

Оги Оденкърк имаше датсун, модел ’97, който още му служеше вярно въпреки многото навъртени километри, но бензинът беше скъп, особено за безработен човек, а Общинският център се намираше в другия край на града, затова той реши да вземе последния автобус за тази вечер. В единайсет без двайсет слезе на спирката — раницата беше на гърба му, под мишница носеше навития спален чувал. След три-четири часа пухеният чувал щеше да му дойде добре, защото нощта беше мъглива и студена.

— Стискам ти палци, готин — подхвърли му шофьорът. — Сигурно ще ти излезе късметът, щото ще си първият.

Само че не беше. Оги се изкачи по широката, стръмна алея към голямата зала и видя пред редицата от врати най-малко двайсет и четири човека — някои стояха прави, повечето бяха седнали. Жълта лента с надпис „НЕ ПРЕМИНАВАЙ“ беше опъната на метални колчета така, че се получаваше сложен лабиринт. Трик, прилаган пред киносалоните и пред банката (на която в момента Оги дължеше доста пари), за да се поберат максимален брой хора на минимално пространство.

Като наближи опашката (скоро безработните щяха да заприличат на танцуващи конга 1 1 Конга — латиноамерикански танц, при който участниците се нареждат в колона един зад друг и се държат за раменете. — Б. пр ), Оги се втрещи — жената в края на върволицата носеше бебе в кенгуру. Детенцето спеше, бузките му бяха зачервени от студа, при всяко вдишване гърдите му хриптяха.

Непознатата чу пъхтенето на Оги и се обърна. Беше млада и хубавичка въпреки тъмните кръгове под очите. До себе си беше оставила чанта от съшити парчета плат, вероятно съдържаща най-необходимото за бебето.

— Здрасти — промърмори. — Добре дошъл в клуб „Ранно пиле“.

— Дано накрая запеем — подхвърли той, поколеба се, каза си: „Какво пък толкова?“ и ѝ подаде ръка: — Приятно ми е. Огъст Оденкърк. Оги. Наскоро ме съкратиха поради намален обем на работата. Така през двайсет и първи век ти духват под опашката. Да си говорим на „ти“, става ли?

Жената се здрависа с него — в ръкостискането ѝ нямаше смущение или плахост.

— Бива. Аз съм Джанис Крей, а мъничето, което е радостта на живота ми, се казва Пати. Би могло да се каже, че и мен ме съкратиха. Работех за едно семейство в Шугър Хайтс. Мъжът е собственик на автокъща. — Тя забеляза, че Оги потрепери, и кимна: — Да, знам. Каза, че не им се разделя с мен, но трябвало да затегнат коланите.

— Сума народ затяга коланите — отбеляза той и си помисли: „ Толкова ли не можа да намериш на кого да оставиш детето? Никого ли си нямаш? “

— Налагаше се да взема Пати. — Дори Джанет Крей да не притежаваше телепатична дарба, надали се беше затруднила да прочете мислите му. — Никого си нямам. Абсолютно никого. Съседското момиче не може да остане цяла нощ даже и срещу заплащане, пък и без това нямам пари. Не знам какво ще правя, ако не ме назначат.

— Вашите не могат ли да гледат Пати?

— Те живеят във Върмонт. Ако имах малко ум в главата, щях да взема бебето и да замина при тях. Толкова е красиво там! Само че и нашите си имат ядове. Татко казва, че къщата им е потопена. Не в буквалния смисъл — не ги е заляла реката или нещо подобно, — а финансово.

Той кимна — същото се случваше и с много други хора.

Няколко коли се задаваха по стръмното възвишение, започващо от Марлборо Стрийт, където Оги беше слязъл от автобуса. Завиха наляво към обширния паркинг, който сега беше празен, но несъмнено щеше да е претъпкан с коли призори… много преди Временната борса за трудова заетост, организирана от местната община, да започне работа. След като колите — нито една не беше нова, спряха, от повечето слязоха по трима-четирима кандидати за работа и тръгнаха към залата. Оги вече не беше последен на опашката, която беше стигнала почти до първия завой на лабиринта.

— Ако си намеря работа, ще взема детегледачка — добави Джанет. — Тази вечер обаче двете с Пати трябва да издържим.

Бебето се закашля (Оги потръпна), размърда се в кенгуруто, после сякаш се успокои. Поне то беше на топличко, дори на ръчичките му бяха нахлузени мънички ръкавички.

„Децата са издръжливи“ — помисли си, но мисълта не го успокои. Спомни си за Прашните бури 2 2 По време на сушата през трийсетте години на миналия век почвата се превърнала в прах, разнасян от силните ветрове. Ерозирали милиони акри обработваема земя, стотици хиляди семейства (предимно от Оклахома) били принудени да търсят прехрана в Калифорния и в други щати. Съдбата на тези хора, пострадали от Прашните бури, е описана от Джон Стайнбек в „Гроздовете на гнева“ и в „За мишките и хората“. — Б. пр.