Стивън Кинг - Мистър Мерцедес

Сградата на общината бавно се разкриваше пред погледа на Оги в цялата си безвкусна прелест, характерна за архитектурата на седемдесетте. Виждаха се и дванайсетте коридора на лабиринта, запълнени с търпеливо чакащи кандидати за работа, и краят на опашката, губещ се сред мъглата. Хората си разменяха по някоя и друга реплика, а когато чистач със сива униформа прекоси фоайето отвъд затворените врати, някои нададоха престорени радостни възгласи.

— Открили са живот на други планети! — възкликна единият от младежите, които бяха зяпали Джанис Крей — Кийт Фрайъс, чиято лява ръка скоро щеше да е откъсната.

Чакащите се позасмяха и започнаха да разговарят. Нощта беше свършила. Мъжделивата светлина не вдъхваше кураж, но беше по-обнадеждаваща от изминалите дълги часове, предшестващи утрото.

Оги отново клекна до спалния чувал и се заслуша. Усмихна се, като чу лекото, равномерно похъркване. Може би напразно се е тревожил за Джанис. Изглежда, някои хора оцеляваха, дори преуспяваха благодарение на щедростта на непознати. Май младата жена, сгушена в спалния му чувал заедно с детето си, беше тъкмо от тях.

Хрумна му с Джанис Крей да се представят като двойка пред комисиите за назначаване. Така евентуалните работодатели няма да ги помислят за безотговорни хора, изложили бебето на риск, а за предани родители. Кой знае? Човешката природа му беше тъмна Индия, но пък тактиката можеше да успее. Реши да изчака жената да се събуди и да сподели с нея хрумването си. Дали щеше да го приеме? Нямаше как да се представят за съпрузи — Джанис нямаше халка, а той беше свалил своята преди повече от три години, — но можеше да кажат, че… как беше модерният термин? Че живеят на семейни начала.

Коли продължаваха да прииждат на равномерни интервали по възвишението от Марлборо Стрийт. Скоро щяха да се появят и пешеходци, току-що слезли от автобуса. Оги беше почти сигурен, че първият курс е в шест часа. В гъстата мъгла се виждаха само фаровете на приближаващите се автомобили и предните стъкла, зад които се мержелееха призрачни сенки. Неколцина шофьори забелязаха голямата тълпа чакащи и обезкуражени, завиха обратно, но повечето се насочиха към малкото свободни места за паркиране и задните им светлини постепенно изчезнаха в мъглата.

След миг Оги видя размазания силует на автомобил, който нито зави обратно, нито продължи към паркинга. От двете страни на необичайно ярките му фарове имаше допълнителни жълти за мъгла. „Кристални фарове — помисли си той. — Това е «Мерцедес Бенц». Какво търси собственикът на такава кола на борса за безработни?“ Може би самият кмет Кислър идваше да произнесе реч пред клуб „Ранно пиле“. Да поздрави членовете за предприемчивостта им, за тяхното типично американско упорство да се стегнат — като в онази песен на „Ауткаст“ 7 7 „Чернилко, не си пропилявай живота, стегни се, как ще успееш, ако не се опиташ…“ — Б. пр. . Ако наистина беше господин кметът, то появата му с мерцедес, макар и стар модел, беше, меко казано, неуместна.

Някакъв старец на опашката (Уейн Уеланд, чийто жизнен път щеше да приключи след секунди) промърмори:

— Абе, това мерцедес ли е? На туй мяза.

Оги понечи да отговори утвърдително — няма начин да сбъркаш кристалните фарове на мерцедес, но шофьорът зад волана на смътния силует натисна клаксона — продължително, нетърпеливо бибиткане. Фаровете проблеснаха още по-ярко — блестящи бели конуси, прорязващи капчиците мъгла, — и колата се устреми напред, сякаш едновременно с клаксона нетърпеливият шофьор беше натиснал и газта.

— Хей! — възкликна Уейн Уеланд. Беше последната дума в живота му.

С бясна скорост автомобилът се насочи към мястото, на което се бяха струпали най-много кандидати за работа, натъпкани като сардели зад жълтите ленти. Мнозина се опитаха да избягат, но успяха само онези в периферията. Намиращите се най-близо до вратите на сградата, най-ранните пилета, бяха обречени. Блъснаха се в металните колчета и ги събориха, някои се оплетоха в лентите, други се удариха един в друг. Насъбралото се множество се превърна в развълнуван океан. По-възрастните и по-дребните паднаха и бяха стъпкани. Оги залитна, спъна се, успя да се задържи на крака, но го избутаха напред. Някой го удари с лакът по скулата и пред окото му избухнаха заслепяващи фойерверки. Другото му око не беше пострадало и той видя как сивият мерцедес изскочи от мъглата… не, не изскочи, а сякаш се сътвори от нея. Голям сив седан, може би SL500 с дванайсетцилиндров двигател, който гневно ревеше. Оги падна на колене до спалния чувал и докато се опитваше да стане, няколко пъти го изритаха — в ръката, в рамото и във врата. Хората пищяха. Някаква жена извика: