Господин Деливън гледаше сина си с изражение, което представляваше смесица от обич и яд.
— Виж, Кев — апаратът е твой. Никой не спори за това. Можеш да правиш каквото искаш с него. Но…
— Татко, не се ли интересуваш поне малко защо прави това, което прави?
— Не — каза Джон Деливън.
Сега беше ред на Кевин да извърти очи. През това време госпожа Деливън гледаше ту единия, ту другия като някой, който се наслаждава на много добър тенис мач. Това не беше далеч от истината. Тя беше прекарала години да гледа как синът й и съпругът й се зъбят един на друг. И това все още не й беше омръзнало. Понякога се чудеше дали ще открият всъщност колко са еднакви.
— Е, аз искам да помисля върху това.
— Добре. Просто исках да знаеш, че утре мога да отида до „Пени“ и да сменя това нещо — ако ти искаш и те са съгласни да заменят една счупена стока, това е всичко. Ако искаш да то задържиш, пак добре. Измивам си ръцете. — Той бързо избърса ръцете си една о друга, за да поясни.
— Предполагам, че не искате моето мнение — каза Мег.
— Точно така — каза Кевин.
— Разбира се, че го искаме, Мег — каза госпожа Деливън.
— Аз мисля, че това е свръхестествен апарат — каза Мег. Тя ближеше сладолед от лъжицата си. — Мисля, че това е Знамение.
— Абсолютна глупост — изведнъж каза господин Деливън.
— Не, не е — каза Мег. — Това е единственото обяснение, което пасва. Ти просто не мислиш така и затова не вярваш. Ако до теб долети призрак, ти даже няма да го видиш. Какво мислиш, Кев?
За момент Кевин не отговори — не можа да отговори. Той се чувстваше, сякаш беше светнала още една светкавица — този път зад очите му, а не пред тях.
— Кев? Събуди се, Кевин!
— Мисля, че може да имаш известно право, мишле — каза той бавно.
— О, мили Боже — каза Джон Деливън и стана. — Това е отмъщението на Фреди и Джейсън — детето ми мисли, че апаратът е обитаван от духове. Аз отивам да си лягам, но преди да тръгна, искам да кажа още само едно нещо. Апарат, който прави една и съща снимка отново и отново — особено нещо обикновено като на тези снимки — това е една скучна проява на свръхестественото.
— Все пак… — каза Кевин. Държеше снимките като съмнителни карти при игра на покер.
— Мисля, че е време всички да си лягаме — каза бързо госпожа Деливън. — Мег, ако ти наистина искаш да догледаш този шедьовър на киното, можеш да го направиш утре сутринта.
— Но той е почти свършил — извика Мег.
— Аз ще се кача с нея, мамо — каза Кевин и двамата се качиха след петнайсет минути, след като се бяха освободили от злонамерения Чъки (поне до продължението). Но Кевин не можа да заспи лесно тази нощ. Той лежа буден в спалнята си, заслушан в силния летен вятър, шумолящ в листата като шепнещ разговор, и мислеше кое може да накара един апарат да прави една и съща снимка отново и отново и какво може да значи подобно нещо. Тъкмо беше започнал да потъва в сън, когато осъзна, че е взел решение — щеше да задържи полароидното „Слънце“ поне още малко.
„Той е мой“ — отново си помисли Кевин. Обърна се на другата страна, затвори очи и след четирийсет секунди беше заспал дълбоко.
Сред тиктаканията на поне петдесет хиляди часовника, но без това въобще да го смущава, Реджиналд Мерил, по прякор Пап, гледаше с помощта на лъч светлина, дебел колкото молив и излизащ от устройство, доста по-тънко от лекарска слушалка, в полароида „Слънце 660“ на Кевин, а самият Кевин стоеше до него. Очилата на Пап, които не му трябваха за работа отблизо, бяха вдигнати върху плешивото теме на главата му.
— Ъхъ — каза той и изключи светлината.
— Значи ли това, че знаете какво му е? — попита Кевин.
— Не — каза Пап Мерил и затвори отделението за филм на „Слънце“-то, което сега беше празно.
— Нямам представа — и преди Кевин да успее да каже още нещо, часовниците започнаха да бият четири часа и за няколко секунди разговорът, макар и възможен, изглеждаше абсурден.
„Искам още да го обмисля“ — беше казал той на баща си вечерта, когато беше станал на петнайсет — преди три дни — и това беше изявление, което беше изненадало и двамата. Като дете той беше станал известен с това, че не обмисляше нещата и в сърцето си господин Деливън беше стигнал до убеждението, че никога няма да обмисля нещата — независимо от това дали трябва да го прави, или не. Тях двамата ги привлече идеята, както става често с баща и син, че поведението им и съвсем различните, им начини на мислене никога няма да се променят и така те фиксираха отношенията си веднъж завинаги… а така и детството щеше да продължава вечно. — „Искам още да го обмисля“ — в това изявление имаше един цял свят на потенциална промяна.
Читать дальше