„Мисля, че това е Знамение.“ Кевин беше удивен (и малко натъжен), че само Мег се беше оказала достатъчно умна — или достатъчно храбра — да каже на глас това, което бяха помислили всички те, след като бяха видели странните снимки, които вадеше „Слънце“-то, но всъщност това не беше чак толкова удивително. Те не бяха религиозно семейство — ходеха на църква на Коледа, веднъж на три години, когато леля Хилда идваше да прекара празника с тях, а не с някои от останалите си роднини, но, като се изключат редките сватби и погребения, това май беше всичко. Ако някой от тях наистина вярваше в невидимия свят, то това беше Меган, която не можеше да се насити на ходещи трупове, живи кукли и коли, които оживяват и прегазват хората, които не им харесват.
Родителите на Кевин нямаха вкус към загадъчното. Те не четяха хороскопите си във всекидневника, никога не биха помислили кометите или падащите звезди за знак от Всемогъщия; ако на дъното на тигана някое друго семейство можеше да види лицето на Исус Христос, то Джон и Мери Деливън виждаха само един прегорял омлет. Не беше изненадващо, че Кевин, който никога не беше съзирал човек в очертанията на луната, защото нито майка му, нито баща му си бяха направили труда да му го покажат, също като тях не беше в състояние да види в един фотоапарат, който правеше само една и съща снимка — навън и вкъщи, дори и в мрака на гардероба в спалнята му, възможността за свръхестествено Знамение, преди да му го подскаже сестра му, която някога беше писала писмо като почитателка на Джейсън и беше получила по пощата лъскава снимка с автограф на човек с окървавена хокейна маска.
След като възможността му беше подсказана, вече му беше трудно да не мисли за нея — както Достоевски, този умен руснак, беше казал на малкия си брат, когато и двамата били умни млади руснаци: опитай се през следващите трийсет секунди да не мислиш за синеока бяла мечка.
Беше трудно да се направи.
И така, той беше прекарал два дни в обиколки около тази колона в главата си, в опити да прочете йероглифите, които дори не бяха там за съжаление и в опити да реши какво му се иска повече — апаратът или възможността за Знамение. Или, казано по друг начин, дали искаше „Слънце“-то, или човека от луната.
В края на втория ден (дори и при петнайсетгодишните, които очевидно са предопределени за членове на племето на Разумните, дилемите рядко траят повече от седмица) той реши да вземе човека от луната… поне за пробен срок.
Кевин стигна до това решение в училищната стая за самостоятелна подготовка, а когато звънецът иззвъня, за да отбележи края и на подготовката, и на училищния ден, той отиде при учителя, когото уважаваше най-много — господин Бейкър, и го попита дали не познава някой, който поправя фотоапарати.
— Но не като обикновен техник — обясни той. — По-скоро като… нали разбирате, по-умен човек.
— Някой философ на бързата снимка? — попита господин Бейкър. Нещата като това, което каза, бяха една от причините Кевин да го уважава. Просто говореше страхотно. — Някой мъдрец на затвора? Някой алхимик на блендата? Някой…
— Човек, който е видял много — каза Кевин предпазливо.
— Пап Мерил — каза господин Бейкър.
— Кой?
— Собственикът на „Рогът на изобилието“.
— О-о! Онова място.
— Да — каза господин Бейкър и се усмихна. — Онова място. Ако, разбира се, търсиш някакъв господин „Всичко мога“.
— Мисля, че точно това търся.
— При него има почти всичко възможно — каза господин Бейкър и Кевин беше съгласен с това. Дори и без всъщност да беше влизал вътре, той минаваше покрай „Рогът на изобилието“ пет, десет, може би петнайсет пъти седмично (в град с размерите на Касъл Рок човек минава често покрай всичко и, по скромното мнение на Кевин Деливън, това беше удивително скучно) и беше разглеждал витрините. Магазинът изглеждаше буквално затрупан чак до тавана с различни стоки — повечето от тях механически. Но майка му го наричаше „боклукчийница“ с презрителен глас, а баща му казваше, че господин Мерил печели парите си като „мами летовниците“, така че Кевин никога не беше влизал вътре. Ако това беше само „боклукчийница“, почти сигурно щеше да е влизал. Но да прави като курортистите или да купи нещо от място, където „мамеха летовниците“, беше немислимо. Беше все едно да отиде на училище в рокля. Летовниците можеха да правят каквото си искат (и го правеха). Те всички бяха луди и правеха всичко по луд начин. Да съществува с тях — добре. Но да го сбъркат с тях? Не. Абсолютно не.
Читать дальше