Стивън Кинг - Слънчевото куче

Кевин избухна в смях, развеселен от тези приятни антики.

Пап замълча, колкото да запали лулата си отново. Естествено, успя и в заключение каза:

— Апарат като този — никой, освен хората от „Полароид“ не знаеше всъщност какво прави той — искам да кажа, онези хора ги разбираха, — но той беше механически. Можеше да го разглобиш.

Погледна с известно отвращение към „Слънце“-то на Кевин.

— А много пъти, когато някой се развалеше, това беше достатъчно. Идва човек с някой от тези апарати и казва, че не работи, като се оплаква за това, как трябва да го върне на хората от „Полароид“, за да го поправят, и как това сигурно ще трае месеци и дали не бих го погледнал. „Добре — казвам аз. — Сигурно нищо не мога да направя, това, което искам да кажа, е, че никой не познава истински тези апарати освен хората от «Полароид» и че само те наистина ги разбират, но ще хвърля един поглед.“ И през цялото време знам, че сигурно е просто разхлабен винт в кутията на затвора или може би изкривена пружина, или дявол знае, може би малкият е намазал с фъстъчено масло отделението за филма.

Едно от светлите му птичи очи намигна толкова бързо и толкова очарователно, че Кевин си помисли, че ако не знаеш, че говори за летовниците, може да си помислиш, че намигването е плод на болното ти въображение или по-вероятно, въобще да не го забележиш.

— Това, което искам да кажа, е, че си в отлично положение — каза Пап. — Ако можеш да го поправиш, значи си чудесен специалист. Е, синко, веднъж сложих в джоба си осем долара и петдесет цента, за да извадя няколко парченца пържени картофи изпод спусъка и пружината на затвора, а жената, която донесе този апарат, ме целуна по устата. Право… по… устата.

Кевин забеляза как окото на Пап зад полупрозрачната завеса от син дим за миг се затвори.

— И, разбира се, ако е нещо, което не можеш да поправиш, те не ти се сърдят, защото това, което искам да кажа, е, че никога не са очаквали наистина да можеш да направиш нещо. Ти си само последната надежда, преди да сложат апарата в кутия с напъхани около него вестници, за да не се счупи още повече при транспорта, и да го изпратят по пощата в град Шенектади. Но този апарат — той говореше с ритуалния тон, с който всички самоуки философи — от времето на златния век в Атина до времето на сегашния месингов век в някое малко магазинче — изразяват възгледите си върху ентропията, без да има нужда да ги излагат точно, — не е сглобяван, синко. Това, което искам да кажа, е, че той е излят. Може би мога да извадя обектива, и ще го направя, ако искаш, а погледнах и касетата на филма, макар че знаех, че няма да намеря нищо развалено — поне това знаех — и наистина не намерих. Но по-нататък не мога да отида. Мога да взема чук и да го стоваря върху него, това, което искам да кажа, е да го счупя, но да го поправя? — той разпери ръце в облак от дим. — Съвсем не.

— Тогава, предполагам, че просто трябва да… — „го върна, все пак“ искаше да довърши той, но Пап го прекъсна.

— Във всички случаи, синко, мисля, че си го знаел. Това, което искам да кажа, е, че си умно момче и виждаш, когато едно нещо не може да се разглоби. Едва ли си донесъл този апарат тук, за да бъде поправен. Мисля, че си знаел, че дори и ако не беше неразглобяем, човек не може да го поправи и да го накара да снима нормално поне не само с една отвертка. Мисля, че си го донесъл, за да ме попиташ дали знам какво му е.

— Знаете ли? — попита Кевин. Изведнъж го обзе напрежение.

— Може би — каза спокойно Пап Мерил. Той се наведе над купчината снимки — вече двайсет и осем, ако се брои и тази, която Кевин беше направил, за да го демонстрира, и тази, която беше направил самият Пап, за да си го демонстрира сам. — Тези подредени ли са?

— Не съвсем. Макар че почти. Има ли значение?

— Мисля, че да — каза Пап. — Малко се различават, нали? Немного, но малко.

— Да — каза Кевин. — В някои от тях виждам разлика, но…

— Знаеш ли коя е първата? Може би и сам мога да преценя, но времето е пари, синко.

— Това е лесно — каза Кевин и избра една от малката разхвърляна купчина. — Виждате ли опръсканото? — Той посочи малко кафяво петънце по бялата рамка на снимката.

— Ъхъ — Пап не отдели повече от един бегъл поглед на кафявата точица. Той погледна снимката и след миг отвори чекмеджето на работната си маса. Вътре имаше разхвърляни инструменти. На едната страна, в отделено за него място имаше предмет, увит в бижутерско кадифе. Пап го извади, разви кадифето и от него се показа голяма лупа с копче в основата си. Той се наведе над снимката и натисна копчето. Върху снимката падна ярък кръг светлина.