Стивън Кинг - Слънчевото куче

„Свръхестествено“ — помисли си отново Кевин и леко потрепери. Това беше истинско потреперване — изненадващо, неприятно и малко смущаващо, дори и ако Пап не го беше видял.

— Но има някакъв начин, по който те го правят — каза Пап, като че ли Кевин го беше попитал. — Кои са те ли? Да пукна, ако знам. Мисля, че някои от тях са „изследователи на психиката“ или поне наричат себе си така или нещо подобно, но мисля, че много и дори повечето от тях само лъжат, както хората, които използват дъска „уиджа“ 2 2 Устройство за приемане на спиритични послания. Състои се от количка, която се движи от ръцете на участниците върху дъска с буквите от азбуката и изписва изречения — Б.пр. при спиритични сеанси.

Той печално вдигна очи към Кевин, сякаш отново го откри.

— Имаш ли „уиджа“, синко?

— Не.

— Някога играл ли си си с „уиджа“?

— Не.

— И недей — каза Пап по-печално от всякога. — Тези проклети неща са опасни.

Кевин не посмя да каже на стареца, че няма и най малката представа какво значи дъска „уиджа“.

— Както и да е, те слагат магнетофон, който да записва в празна стая. Предполага се, че това става в стара къща, искам да кажа, къща е история, ако могат да намерят такава. Знаеш ли какво искам да кажа, кога то казвам „къща с история“, синко?

— Мисля… като къща с призраци? — рискува Кевин. Откри, че леко се изпотява, както беше ставало миналата година всеки път, когато госпожа Уитекър обявяваше контролно по алгебра.

— Е, нещо такова. Тези… хора… най-много обичат, ако това е къща с жестока история, но приемат и каквото могат да намерят. Както и да е, слагат машинката и записват тази празна стая. После, на другия ден — искам да кажа, че те винаги правят това през нощта, не са доволни, ако не могат да го направят през нощта и дори в полунощ, ако могат да го направят в полунощ, — на следващия ден прослушват записаното.

— Празна стая?

— Понякога — каза Пап със замислен глас, който може би прикриваше някакво по-дълбоко чувство — на лентата има гласове.

Кевин отново потрепери. Все пак върху тази колона имаше йероглифи. Нищо, което да искаш да прочетеш, но все пак… да. Имаше ги.

— Истински гласове?

— Най-често въображение — каза разочароващо Пап. — Но веднъж или два пъти съм чувал хора, на които вярвам, да казват, че са чували истински гласове.

— Но вие никога не сте чували, нали?

— Веднъж — кратко каза Пап и дълго не добави нищо, но тъкмо когато Кевин помисли, че е свършил, добави: — Това беше една дума. Ясна като камбанен звън. Беше записана в антрето на празна къща в Бат. Там един мъж беше убил жена си през четирийсет и шеста.

— Каква беше думата? — попита Кевин и знаеше, че няма да му я кажат, беше толкова сигурен, както и че няма сила на земята, а още по-малко неговата сила на волята, която да му попречи да попита.

Но Пап му каза.

— Леген.

Кевин премига.

— Леген?

— Ъхъ.

— Това не означава нищо.

— Би могло да означава — каза спокойно Пап, — ако знаеш, че той е прерязал гърлото й и после е държал главата й над леген, за да събере кръвта.

— О, Боже!

— Ъхъ.

— О, Боже, наистина ли?

Пап не си направи труда да отговори.

— Дали не са го подправили?

Пап посочи с мундщука на лулата си към снимките от полароида.

— А тези подправени ли са?

— О, Боже!

— Сега, за снимките — каза Пап, както разказвачът бързо преминава към нова глава от романа и прочита думите „През това време, на едно друго място в гората.“ — Виждал съм снимки, на които има хора, за които другите хора се кълнат, че не са били там, когато е правена снимката. А има една — тя е известна, — която една дама направила в Англия. Тя снимала група ловци на лисици, които се връщали вкъщи в края на деня. Виждаш ги, общо двайсет души, как минават по малък дървен мост. От двете страни да моста има селски път, ограден с дървета. Тези, които са най-отпред, вече са преминали моста. А в дясната част на снимката, до пътя, е застанала дама с дълга рокля и шапка с воалетка, така че лицето й не се вижда, а на гърдите й има медальон или може би часовник, има и чантичка, преметната през ръка. Е, когато дамата, която направила снимката, я видяла, била много разстроена и никой не може да й си сърди, синко, защото това, което искам да кажа, е, че тя искала да направи снимка на онези ловци на лисици, които се връщали вкъщи, и на никой друг, защото там нямало никой друг. Само че на снимката има. И когато я погледнеш съвсем отблизо, изглежда, като че ли можеш да видиш дърветата през онази дама.