Стивън Кинг - Слънчевото куче

И това беше всичко.

— Виждаш ли нещо? — попита Пап, докато бавно придвижваше лупата си назад напред по повърхността на снимката. Сега бутовете на кучето се бяха увеличили до размера на хълмчета, покрити е дива и злокобно екзотична черна растителност; сега три или четири от напуканите колове бяха придобили размера на телефонни стълбове; сега внезапно предметът зад снопа трева ясно се превърна в детска топка (въпреки че под лупата на Пап тя беше голяма колкото футболна топка) — Кевин дори виждаше звездичките, които я опасваха по средата в наклонени гумени ивици. Така че под лупата на Пап нещо беше се показало и след няколко мига Кевин успя и сам да види нещо — без нейна помощ. Но това беше по-късно.

— Господи, не — каза Кевин. — Какво да видя, господин Мерил?

— Защото тук има разни неща — търпеливо каза Пап. Лупата му продължаваше да се движи. Кевин си помисли за един филм, който беше гледал някога, в който ченгетата изпратиха хеликоптер с прожектори, за да търсят избягали затворници. — Куче, тротоар, ограда от колове, която трябва да се боядиса или да се махне, морава, която има нужда от грижи. Тротоарът не е кой знае какво — дори не се вижда целият — а къщата, дори и основата й — не е в кадър, но това, което искам да кажа, е, че тук е това куче. Познаваш ли го?

— Не.

— Оградата?

— Не.

— А какво ще кажеш за червената гумена топка? Какво ще кажеш, синко?

— Не… но, изглежда, мислите, че ще кажа нещо.

— Изглежда, мисля, че би могъл — каза Пап. — Никога ли не си имал топка като тази, когато си бил малък?

— Не, доколкото помня, не.

— Ти каза, че имаш сестра.

— Меган.

— Тя не е ли имала топка като тази?

— Май че не. Никога не съм се интересувал много от играчките на Мег. Веднъж имаше една топка „Боло“, която имаше червено по края, но с различен оттенък. По-тъмно.

— Ъхъ. Знам как изглеждат тия топки. Тази не е такава. А това не може ли да е вашата морава?

— О, не! — Кевин се почувства малко обиден. Той и баща му много се грижеха за моравата около къщата им. Тя беше тъмнозелена и си оставаше такава дори под окапалите листа чак до средата на октомври. — Във всеки случай нямаме ограда с колове. — „И ако имахме, тя нямаше да изглежда като тази съборетина.“

Пап изключи копчето в основата на лупата, остави я върху квадрата на бижутерското кадифе и с внимание, което се доближаваше до благоговение, я обгърна с краищата му. Върна я на предишното й място в чекмеджето и го затвори. Погледна внимателно Кевин. Беше оставил настрана лулата си и сега нямаше никакъв дим, който да скрива очите му, които все още бяха ясни, но вече не блестяха.

— Това, което искам да кажа, е, може ли това да е била къщата ви, преди да стане ваша? Преди десет години…

— Пред десет години тя си беше наша.

— Добре, двайсет? Трийсет? Това, което искам да кажа, е, познаваш ли земята? Като че ли има малък наклон нагоре.

— Нашата предна морава… — той се замисли, после поклати глава. — Не, нашата е равна. И да не е, може би малко слиза. Може би затова, когато пролетта е влажна, в мазето се събира малко вода.

— Така, така, може би. А задната морава?

— Отзад няма тротоар — каза Кевин. — А отстрани… — той спря. — Опитвате се да откриете дали моят апарат не прави снимки на миналото! — продължи Кевин и за пръв път беше наистина, действително уплашен. Прекара език по небцето си и усети вкус на метал.

— Просто питах — Пап почука с пръсти до снимките и когато заговори, изглеждаше, че говори по-скоро на себе си, отколкото на Кевин. — Знаеш ли — каза той, — има два уреда, които доскоро смятахме за съвсем обикновени, с които от време на време се случват някои проклети загадъчни неща. Не казвам, че те наистина се случват, само че ако не се случват, значи на света има много лъжци и абсолютни мошеници.

— Какви уреди?

— Магнетофони и фотоапарати полароиди — каза Пап, сякаш все още говореше на снимките или на себе си и в задната стаичка на „Рогът на изобилието“ нямаше никакъв Кевин в прашното пространство, пълно с тракащи часовници. — Да вземем магнетофоните. Знаеш ли колко много хора обявяват, че са записвали гласове на мъртъвци на магнетофон?

— Не — каза Кевин. Не че специално искаше гласът му да излезе приглушен, но така стана — сякаш, по една или друга причина, в дробовете му не беше останал въздух, с който да говори.

— Аз също — каза Пап и размеси снимките с пръст. Пръстът му беше дебел и изкривен, изглеждаше сякаш направен за груби и тромави движения и операции, за смушкване на хора и събаряне на вази от масите, и сигурно причиняваше кръвотечение, ако се опитваше да изрови нещо от ноздрите на притежателя си. Все пак Кевин беше наблюдавал ръцете на този човек и си помисли, че може би само в този пръст има повече грация, отколкото в цялото тяло на сестра му Мег (а може би и в неговото собствено, което вероятно беше причината образът на баща му, който пъргаво хваща майка му в момента на падане, здраво да заседне в него — може би завинаги). Изглеждаше, че пръстът на Пап Мерил всеки момент ще измете всички снимки на пода — без да иска. Този вид тромав пръст сякаш трябваше винаги да мушка, удря и дърпа при това, без да иска — но не го правеше. Резултатът от неспокойните му движения беше само леко разбъркване на фотографиите от полароида.