Стивън Кинг - Слънчевото куче

— Разбира се — каза Кевин с куха лекота в гласа. Тя не можеше да излъже нито единия, нито другия. — Мисля, че мога да взема филма тази вечер и да донеса снимките утре след училище.

— Не — каза Пап.

— Утре затворено ли е при вас?

— Не — каза Пап и понеже беше от града, Кевин търпеливо зачака. — Мислиш да направиш всичките трийсет снимки наведнъж, така ли?

— Така мисля. — Но Кевин не беше мислил за това, а го смяташе за естествено.

— Не искам да ги правиш наведнъж — каза Пап. — Няма значение къде ще ги правиш, но има значение кога. Чакай. Нека пресметна.

Пап пресметна и дори написа списък на часовете за снимане и Кевин го прибра в джоба си.

— Така! — каза Пап и бързо потри ръце. Чу се звук, като че ли се търкаха две парчета шкурка. — Ще дойдеш при мен след… о, три дни или как?

— Да… така.

— Обзалагам се, че във всички случаи си съгласен да почакаш до понеделник след училище. — Той хвърли четвърто намигване към Кевин — бавно, лукаво и крайно унижаващо. — Така че приятелите ти да не видят, че идваш тук, и после да ти натякват, искам да кажа.

Кевин се изчерви и наведе очи към работната маса, после започна да събира снимките, за да има какво да прави с ръцете си. Когато беше притеснен, а ръцете му бяха свободни, той пукаше с кокалчетата си.

— Аз… — той започна някакъв абсурден протест, който не беше насочен срещу никого от двамата, после спря и се загледа в една от снимките.

— Какво? — попита Пап. За пръв път, откакто Кевин беше дошъл при него, гласът на Пап звучеше съвсем човешки, но Кевин почти не чуваше думите му — само леко тревожния му тон. — Сега изглеждаш, като че ли ти си видял призрак, момче.

— Не — каза Кевин. — Никакъв призрак. Виждам кой е направил снимката. Кой всъщност е направил снимката.

— За какво говориш?

Кевин посочи една сянка. Той, баща му, майка му, Мег и очевидно и самият господин Мерил я бяха взели за сянката на дърво, което не е в кадъра. Но не беше дърво. Кевин видя това сега, а това, което си видял, вече не можеш да не видиш.

Нови йероглифи върху колоната.

— Не разбирам какво имаш предвид — каза Пап. Но Кевин знаеше, че той има нещо предвид и точно затова гласът му звучи глухо.

— Първо погледнете към сянката на кучето — каза Кевин. — После отново погледнете към тази тук. — Той почука върху лявата страна на снимката. — На снимката слънцето или залязва, или изгрява. Затова всички сенки са дълги и е трудно да се каже какво ги хвърля. Но като погледнах тази, точно сега ми стана ясно.

— Какво ти стана ясно, синко? — Пап посегна към чекмеджето, вероятно отново искаше да извади лупата с лампичката… и после спря. Изведнъж той вече не се нуждаеше от нея. Изведнъж на него също му беше станало ясно.

— Това е сянка на мъж, нали? — каза Пап. — Да бъда проклет, ако сянката не е на мъж.

— Или жена. Не може да се познае. Това са крака — сигурен съм — но те могат да принадлежат и на жена, която носи панталони. Или дори на дете. Когато сянката е такава дълга…

— Ъхъ, не може да се познае.

Кевин каза:

— Това е сянката на този, който е направил снимката, нали?

— Ъхъ.

— Но това не съм аз — каза Кевин. — Тя излезе от моя апарат — както всички други — но аз не съм я правил. Тогава кой я е направил, господин Мерил? Кой?

— Наричай ме Пап — каза безизразно старецът и погледна към сянката на снимката, а Кевин почувства как гърдите му се изпълват с удоволствие. Няколкото часовника, които все още можеха да избързват, започнаха да сигнализират на другите, че е време да се отбележи половината час.

Когато в понеделник след училище Кевин пристигна отново в „Рогът на изобилието“ със снимките, листата бяха започнали да пожълтяват. Той беше на петнайсет години от цели две седмици и тази новост вече се беше изтъркала.

Новостта от онази колона, свръхестественото, не се беше изтъркала, но това не беше нещо, с което се гордееше. Беше свършил с разписанието, което му беше дал Пап и докато го свърши, той вече виждаше ясно — най-малкото достатъчно ясно — защо Пап беше поискал от него да ги прави през определени интервали — първите десет през един час, после апаратът да си почине, вторите десет на всеки два часа, а третите — през интервали от три часа. Последните няколко беше направил през деня в училище. Беше видял и още нещо — нещо, което отначало никой от тях не би могъл да види — то се виждаше ясно чак на последните три снимки. Те толкова го бяха изплашили, че беше решил, дори преди да отнесе снимките в „Рогът на изобилието“, че иска да се отърве от „Слънце“-то. Не да го смени — това беше последното нещо, което искаше да направи, защото това щеше да означава, че апаратът няма да е в ръцете му, а следователно и извън контрола му. Той не можеше да допусне това.