— Откъде?
— Веднъж му направих услуга — каза Пап. Той драсна клечка кибрит с нокътя си и скри очите си зад дима, който беше достатъчен, за да не можеш да кажеш дали изписаното в тях е удивление, съчувствие или презрение.
— Каква услуга?
— Това — каза Пап — е само между него и мен. Точно като нашата работа тук… Това е, което искам да кажа.
— Ами… добре… мисля. Трябва ли да му кажа нещо?
— Не! — изчурулика Пап. — Позволи ми аз да се погрижа за всичко.
И за момент, въпреки падналия между тях гъст облак дим от лулата, в очите на Пап Мерил се мярна нещо, за което Кевин Деливън не го беше грижа. Той излезе — горчиво обидено момче, което знаеше със сигурност само едно нещо — че иска това да е свършило.
Когато Кевин излезе, Пап остана мълчалив и неподвижен близо пет минути. Остави лулата в устата му да угасне, барабанеше по масата с пръсти, които бяха толкова обучени и талантливи, колкото пръстите на концертиращ цигулар, но бяха маскирани като инструменти, които по-скоро принадлежат на копач на канавки или бетонджия. Когато димът се разсея, очите му се видяха ясно — бяха студени като лед в декемврийска локва.
Изведнъж той прибра лулата в калъфа й и се обади на един магазин за фото и видеотехника в Люистън. Зададе два въпроса. Отговорът и на двата беше „да“. Пап затвори телефона и отново започна да барабани с пръсти по масата до снимките. Това, което беше планирал, не беше много честно спрямо момчето, но момчето беше повдигнало крайчеца на нещо, което не само не разбираше, но и не искаше да разбере.
Честно или не, Пап не смяташе да остави момчето да извърши това, което бе намислило. Не беше решил какво смята да направи самият той — поне не още, не докрай, но беше достатъчно мъдър, за да се подготви.
Това винаги беше мъдро.
Седеше, барабанеше с пръсти и се чудеше какво е нещото, което беше видяло момчето. То очевидно беше почувствало, че Пап ще разбере — или би могъл да разбере, но Пап изобщо не се досещаше. Момчето може би щеше да му каже в петък. Или не. Но дори момчето да не му кажеше, бащата, на когото Пап някога беше дал на заем четиристотин долара, за да изплати един бас за баскетболен мач — бас, който беше изгубил и за който жена му не знаеше, сигурно щеше да го направи. Стига да можеше. Дори и най-добрите бащи не знаят всичко за синовете си, когато тези синове вече са станали на петнайсет, но Пап си помисли, че Кевин е много отскоро на петнайсет и че баща му знае повечето неща… или поне може да ги разбере.
Усмихваше се и барабанеше с пръсти, а всички часовници започнаха уморено да бият пет часа.
В петък, в два часа следобед, Пап Мерил обърна табелата, която висеше на вратата му, от „ОТВОРЕНО“ на „ЗАТВОРЕНО“, мушна се зад кормилото на шевролета си, модел 1959, който от години поддържаха в отлично състояние в сервиза „Тексако“ на Съни при това абсолютно безплатно (издължаване на друг малък заем — Съни Джакет беше още един от хората в града, който по-скоро би тръгнал по нажежени въглени, отколкото да признае, че не само познава, но е и дълбоко задължен на Пап Мерил, който го беше извадил от безнадеждно положение в Ню Хемпшир през 1969), и потегли към Люистън — град, който мразеше, защото му изглеждаше, че в него има две (или най-много три) улици, които не са еднопосочни. Пристигна така, както правеше винаги, когато Люистън и само Люистън можеше да му свърши работа — не влезе направо в него с колата, а стигна някъде до околностите му и започна да кара по спирала бавно, все по-навътре по скапаните еднопосочни улици, докато не реши, че е толкова близо, че може да стигне, като измине пеша останалото разстояние — висок мъж с плешива глава, очила без рамки, чисти измачкани панталони цвят хаки с маншети, синя риза на работник, закопчана догоре.
На витрината на „Туин сити — фото и видео“ имаше табела, на която беше показана карикатура на мъж, който безуспешно се бори с огромно кълбо филмова лента. Човекът изглеждаше готов да избухне от отчаяние. Думите под и над картината гласяха: „ИЗМОРЕНИ СТЕ ОТ БОРБАТА? НИЕ ПРЕНАСЯМЕ ВАШИТЕ 8 ММ ФИЛМИ (И СНИМКИ!) НА ВИДЕОЛЕНТА!“
„Просто още едно проклето приспособление — помисли си Пап, отвори вратата и влезе. — Светът умира от тях.“
Но той беше един от онези хора — светът умира от тях, — които нямаха нищо против да използват това, за което говорят с пренебрежение, ако се окаже изгодно. Размени няколко думи с продавача. Продавачът повика собственика. Те се познаваха от много години (някои биха казали — вероятно откакто Омир е преплувал през тъмновиненото море). Собственикът покани Пап в задната стаичка, където размениха няколко думи.
Читать дальше