Стивън Кинг - Слънчевото куче

„Той си измисля всичко това, баламосва ме, а когато си отида, ще има да се смее гръмогласно“ — помисли си Кевин, но знаеше, че Пап Мерил не прави нищо такова.

— Дамата, която направила тази снимка, била отседнала в една от онези големи английски къщи, каквито ги показват на учебните филми по телевизията, и когато показала снимката, казват, че мъжът от къщата веднага припаднал. Тази част може и да е измислена. Вероятно е така. Звучи измислена, нали? Но аз видях тази снимка заедно с рисуван портрет на бабата на този човек и това спокойно може да е била тя. Не може да се каже със сигурност заради воалетката. Но би могла да бъде.

— Би могло и да е някакъв номер — каза слабо Кевин.

— Би могло — каза с безразличие Пап. — Хората измислят всякакви работи. Виж например племенника ми, Ейс — носът на Пап се сбърчи. — Седя четири години в Шоушенк и за какво? Захвана се с хитрини и шерифът Пангборн го тикна в пандиза. Малкият негодник получи каквото заслужаваше.

Кевин, проявявайки мъдрост не за годините си, не каза нищо.

— Но когато на фотографиите се показват призраци, синко — или, както казваш ти, това, което хората обявяват за призраци — това почти винаги става на фотографии от полароид. И почти винаги изглежда като че е станало случайно. А пък снимките на летящи чинии и на Лохнеското чудовище — те почти винаги се появяват на снимки от другия вид. На тези, които някой се е изхитрил да подправи в тъмната стаичка.

Той намигна на Кевин за трети път, за да намекне за всички хитрини (всички възможни), които един безскрупулен фотограф може да е направил в добре оборудвана тъмна стаичка.

Кевин понечи да го попита дали е възможно някой да изхитрува с „уиджа“, но реши да продължи да си затваря устата. Това без съмнение изглеждаше най-мъдрото поведение.

— Да си дойдем на думата — аз те питах дали не си видял нещо познато на тези снимки от полароид.

— Не, не съм — каза толкова сериозно Кевин, че реши, че Пап ще помисли, че лъже, както винаги мислеше майка му, когато той направеше тактическата грешка да прояви настойчивост.

— Ъхъ, ъхъ — каза Пап. Повярва му толкова лесно, че Кевин почти се разстрои.

— Е — каза Кевин след миг тишина, ако не се брояха петдесетте хиляди часовника, — мисля, че това е всичко, нали?

— Може би не — каза Пап. — Това, което искам да кажа, е, че ми идва някаква идея. Имаш ли нещо против да направиш още няколко снимки с този апарат?

— Защо? Те всички са едни и същи.

— Точно там е работата. Не са.

Кевин отвори уста, после я затвори.

— Дори ще ти дам пари за филма — каза Пап и когато видя удивения поглед на Кевин, бързо уточни: — Поне малко.

— Колко снимки искате?

— Ами, ти имаш… какво? Вече двайсет и осем, така ли?

— Да, така мисля.

— Още трийсет — каза Пап след моментен размисъл.

— Защо?

— Няма да ти кажа. Не веднага. — Той извади дебело портмоне, което беше закачено с желязна верижка на една гайка на колана му. Отвори го и измъкна десетдоларова банкнота, поколеба се и добави две еднодоларови с очевидна неохота. — Мисля, че това ще покрие половината.

„Да, така е“ — помисли си Кевин.

— Ако наистина се интересуваш от номера, който прави този апарат, мисля, че ще се бръкнеш за останалите, нали? — Очите на Пап блеснаха срещу него като очите на стар, любопитен котарак.

Кевин разбра, че този човек не само очаква от него да каже „да“; за Пап беше недопустимо той да каже „не“. Кевин си помисли: „Ако кажа «не», той няма да ме чуе; ще каже: «Добре значи, разбрахме се» и аз ще се окажа на тротоара с парите му в джоба си, независимо от това дали съм искал, или не.“

А той имаше пари от рождения си ден.

Както и да е, трябваше да си помисли и за онзи студен вятър. Онзи вятър, който сякаш духаше не от повърхността, а направо от вътрешността на онези снимки, въпреки привидно плоските им, блестящи повърхности. Той чувстваше как този вятър идва от тях въпреки безмълвната им декларация, която гласеше: „Ние сме полароидни снимки и в никакъв случай не можем да говорим или да разбираме, ние само показваме спокойната повърхност на нещата.“ Вятърът съществуваше. Какво да прави с вятъра?

Кевин се поколеба още миг, а ясните очи зад очилата без рамки го измерваха. „Няма да те питам дали си мъж, или мишка — казваха очите на Пап Мерил. — Ти си на петнайсет и това, което искам да кажа, е, че на петнайсет може още да не си мъж, — не съвсем, но си прекалено стар, за да си мишка, и ние двамата го знаем. И освен това не си от гората — ти си от града също както и аз.“