Стивън Кинг - Слънчевото куче

— Така ли? — попита Кевин, неволно заинтригуван.

— О, да — каза Пап, весел като синигерче, а сините му очи блестяха иззад кръглите му очила без рамки срещу Кевин през пушека, излизащ от димящата му като чайник лула. Блясък, който можеше да означава добро настроение или алчност. — Това, което искам да кажа, е, че хората се смееха на тези апарати така, както се смееха на фолксвагените костенурки, когато те първо се появиха… но си купуваха полароиди точно така, както си купуваха и фаувета. Защото, костенурките имат нисък разход на бензин и не се развалят толкова често, колкото американските коли, а полароидите правят нещо, което апаратите „Кодак“, а дори и „Никон“, „Минолта“ и „Лайка“ не могат.

— Правят моментални снимки.

Пап се усмихна.

— Е, не точно. Това, което искам да кажа, е, че правиш снимката си и отваряш капачето, за да я извадиш. Нямаше мотор, не издаваше този мляскащ, леко виещ звук като съвременните полароиди.

Значи все пак имаше отличен начин за описване на този звук — просто трябваше да намериш Пап Мерил, който да ти го опише — звукът, който издаваха апаратите полароиди, когато изплюваха продукцията си, беше „мляскащ лек вой“.

— После трябваше да се изчаква — каза Пап.

— Да се изчаква?

— Ъхъ-ъхъ! — каза Пап с голямо удоволствие, светнал като ранна птичка, която е намерила своя приказен червей. — Това, което искам да кажа, е, че в онези времена те нямаха това удобно автоматично устройство отзад. Трябваше да дръпнеш и излизаше една дълга лента, която оставяш на масата или другаде и чакаш около шейсет секунди по часовник. Май че бяха шейсет или нещо подобно. При по-малко — получаваш недоекспонирана снимка, при повече — преекспонирана.

— Виж ти — каза Кевин почтително. И това не беше фалшиво уважение, с което да зарадва стареца с надежда той да се върне отново на въпроса, който не беше в куп отдавна захвърлени апарати, които по онова време са били чудо, а в неговия собствен апарат — проклетия упорит „Слънце 660“, който си седеше на работната маса на Пап, заобиколен отдясно с вътрешностите на стар стенен часовник, а отляво с нещо, което подозрително приличаше на изкуствен член. Не беше фалшиво уважение и Пап го знаеше, и си помисли (Кевин не би си го помислил), че този ореол на голям бял бог бързо ще изчезне — нямаше да минат и десет години. По очарованото изражение на момчето човек можеше да си помисли, че то чува за нещо толкова старо, колкото дървените зъби на Джордж Уошингтън, а не за апарат, за който допреди трийсет и пет години всеки е мислел, че е чудо на техниката. Но, разбира се, преди трийсет и пет години това момче е витаело в неразпуканото празно пространство — част от жена, която дори не е била срещнала мъжа, който да направи другата му половина.

— Това, което искам да кажа, е, че беше нещо като обикновена тъмна стаичка, която се намира между снимката и гърба — обобщи Пап отначало бавно, но все по-бързо, когато собственият му съвсем истински интерес се събуди отново (но мислите му за това — кой е бащата на това момче и с какво това момче може да му бъде полезно, както и за странното нещо, което правеше апаратът на момчето, не бяха го напускали съвсем). — И като свърши минутата, обелваш снимката от гърба, но трябва да го направиш внимателно, защото по гърба имаше нещо като желе и ако кожата ти е дори съвсем малко чувствителна, можеш хубавичко да се изгориш.

— Страхотно — каза Кевин. Очите му се бяха разширили и сега той приличаше на дете, което чува за старите постройки с двете дупки, които Пап и всичките му връстници (почти всички те му бяха връстници — той не беше имал много приятели от детинство в Касъл Рок, може би защото още тогава се подготвяше за работата на живота си или за мамене на летовниците и другите деца някак усещаха това като слаба миризма на скунк) бяха смятали за нещо естествено и през лятото трябваше да си свършиш работата, колкото може по-бързо, защото някоя от осите, които вече кръжаха между манната и двете дупки, които бяха небето, от което падаше манната, можеше всеки момент да забие жило в нежните малки момчешки бутове, а през зимата също трябваше да я свършиш, колкото може по-бързо, защото иначе нежните момчешки бутове можеха да се вкочанясат от студ. — „Добре — помисли си Пап, — толкова за Апарата на бъдещето. Трийсет и пет години и за това момче той ще е толкова интересен, колкото нужникът зад къщата.“

— Негативът оставаше на гърба — каза Пап. — А позитивът — е, той беше черно-бял, но беше фин черно-бял. Беше толкова контрастен и ясен, колкото би могло да се желае дори и днес. И до него беше това малко розово нещо — дълго колкото ученическа гума, доколкото си спомням; от него излизаше някакъв химикал с миризма на етер и с него трябваше да се натърка снимката, колкото може по-бързо, иначе снимката се навиваше на руло — като запушалка на чеп на бъчва.