Стивън Кинг: Слънчевото куче

С течение на годините все повече и повече ме интересуваше — почти ме запленяваше — тайният живот на този град, скритите взаимоотношения, които ми ставаха все по-ясни. Много от тази история все още е или ненаписана, или непубликувана: как покойният шериф Джордж Банерман загубва девствеността си на задната седалка на колата на мъртвия си баща, как съпругът на Офелия Тод бива убит от ходеща вятърна мелница, как заместник-шерифът Анди Клътърбък загубва показалеца на лявата си ръка (отрязан от вентилатор и изяден от домашното куче).

След „Мъртвата зона“, която отчасти представлява историята на психотичния Франк Дод, аз написах новела, наречена „Тялото“; „Куджо“ — роман, в който умира добрият стар шериф Банерман; и няколко къси разказа и малки новели за града (най-добрите от тях, поне в моите представи, са „Прекият път на госпожа Тод“ и „Камионът на чичо Ото“). Всичко това е много хубаво, но състоянието на омайване от измислената обстановка може би не е най-доброто нещо на света за един писател. За Фокнър и Дж. Р. Толкин е било, но някое и друго изключение от време на време само потвърждава правилото, а освен това аз не съм от този отбор.

Затова в един момент реших — мисля, първо в подсъзнанието си, където се извършва цялата тази Наистина Сериозна Работа, — че е дошло време да затворя книгата за Касъл Рок, щата Мейн, където живеят и умират много от любимите ми герои. Все пак всичко си има граници. Време е да се местя (може би чак до съседната врата, ха-ха). Но не ми се искаше просто да си отида — искаше ми се да завърша нещата, и то с гръм и трясък.

Малко по малко започнах да схващам как може да стане това и през последните четири години бях зает с написване на трилогия за Касъл Рок, представете си — последните истории за Касъл Рок. Те не са написани подред (понякога си мисля, че „без ред“ представлява историята на моя живот), но сега те са написани и са достатъчно сериозни… но се надявам, че това не означава, че са трезвомислещи или скучни.

Първата от тези истории — „Тъмната половина“, беше публикувана през 1989. Макар че това е предимно историята на Тад Бомон и в по-голямата си част се развива в един град, наречен Лудлоу (градът, в който живее семейство Крийд от „Гробище за домашни любимци“), град Касъл Рок фигурира в приказката, а книгата служи, за да ни запознае с човека, заместил шерифа Банерман — човек на име Алън Пангборн). Шерифът Пангборн е в центъра на последната история от тази поредица — един дълъг роман, наречен „Нужни неща“ 1 1 Става дума за романа „Needful Things“ , публикуван на български със заглавие „Неизживени спомени“ . — Бел.NomaD , който се планира да излезе през следващата година и ще завърши заниманията ми с това, което местните хора наричат Касъл Рок.

Съединителната тъкан между тези по-дълги работи е разказът, който следва. В „Слънчевото куче“ ще срещнете само някои — почти никои — от по-значимите фигури на Касъл Рок, но ще се запознаете с Пап Мерил, чийто племенник е блудният син на града (както Горди Лашанс е „злият гений“ в „Тялото“) Ейс Мерил. Освен това „Слънчевото куче“ подготвя сцената за финалните фойерверки… и, надявам се, сам по себе си съществува като задоволителна история — такава, каквато може да се прочете с удоволствие, дори ако изобщо не ви интересуват „Тъмната половина“ или „Необходими неща“.

Трябва да се каже и нещо друго: всеки разказ има и своя таен живот съвсем различен от обстановката си, а „Слънчевото куче“ е история за фотоапарати и снимки. Предишната години жена ми Табита започна да се интересува от фотография, откри, че има способности, и започна да се занимава с нея сериозно — с учение, експерименти и много, много практика. Самият аз правя лоши снимки (аз съм един от онези хора, които винаги някак успяват да отрежат главите на хората, да ги снимат с отворена уста или и двете), но много уважавам онези, които правят добри снимки… а целият този процес ме очарова.

През време на експериментите си жена ми получи фотоапарат полароид — от простите, с който може да се справи дори и някой схванат като мен. Този апарат ме очарова. И преди, разбира се, бях виждал полароиди, но никога не бях мислил много за тях, нито пък бях разглеждал отблизо образите, които се получават от тези апарати. Колкото повече си мислех за тях, толкова по-странни ми изглеждаха. Все пак това не са само образи, а са и мигове от времето… и в тях има нещо толкова особено.

Този разказ ми хрумна почти изведнъж една вечер през лятото на 1987, но обмислянето му, което го направи възможен, продължи почти година. И мисля, че стига толкова от мен. Чудесно беше да бъда отново с всички вас, но това не означава, че вече ви пускам да си отидете вкъщи.