Стивън Кинг: Сватбата

Дребничкият грък се стресна. От напрежение гласът му излизаше на пресекулки.

— Мола Ви ни мъ убийвайте, гусин Сколей! Жена ми — Гъркът хвана жена ми! Ни щъ да ги казвам тия неща! Той хвана жена ми, булката ми…

— Нищо няма да ти направя — каза Сколей още по-тихо. — Само ми кажи останалото.

— Той вика, че целият град ти се смеел.

Ние бяхме спрели да свирим и за секунда се възцари мъртвешка тишина. Тогава Сколей вдигна очи към тавана. И двете му ръце трепереха и той ги стисна здраво пред себе си. Държеше ги в юмруци, толкова силно стегнати, че се виждаха сухожилията през ризата.

— ДОБРЕ! — изкрещя той. — ДОБРЕ!

Той се спусна към вратата, двама от неговите хора се опитаха да го спрат, опитаха се да му кажат, че това е самоубийство, че Гъркът точно това иска, но Сколей беше като луд. Той ги повали и се втурна навън в черната лятна нощ.

В мъртвата тишина, която последва се чуваше само изтормозеното дишане на пратеника и някъде отзад тихото хълцане на булката.

Точно тогава, младото момче, което ни беше претършувало на влизане, изпсува и се втурна към вратата. Той бе единственият.

Преди още да мине под огромната хартиена детелина, провесена във фоайето, по паважа изсвистяха автомобилни гуми и ревнаха двигатели — много двигатели.

— О, Боже Господи! — извика момчето от прага. — Проклетата каравана. Залягай, шефе! Залягай! Залягай…

Нощта експлодира в автоматичен огън. Там отвън беше като в Първата Световна война, може би в продължение на минута, може би две. Куршумите надупчиха отворената врата на преддверието и една от електрическите крушки над главите ни експлодира. Нощта отвън бе светла от фойерверките на „Уинчестърите“. После колите изреваха и се отдалечиха. Едно от момичетата започна да изтърсва парченца стъкло от ситно накъдрената си коса.

Сега, когато вече нямаше опасност, останалите бандити се спуснаха навън. Вратата на кухнята се отвори с трясък и през нея отново се втурна Морийн. Всичко у нея се тресеше. Лицето й бе по-подпухнало от всякога. Рико тичаше по петите й като объркан паж. Те излязоха навън.

В празното антре се появи госпожа Гибсън, очите й бяха широко отворени и шокирани. Дребосъкът, който бе започнал цялата работа със своята телеграма на живо, се бе изпарил.

— Това беше стрелба — промърмори госпожа Гибсън. — Какво стана?

— Мисля, че Гъркът току-що очисти тоя, дето щеше да плаща сметката — каза Биф.

Тя ме погледна, объркана, но преди да успея да й преведа, Били-Бой каза със своя мек, вежлив глас:

— Той иска да каже, че господин Сколей бе току-що пречукан, госпожице Гибсън.

Госпожица Гибсън се вторачи в него, очите й ставаха все по-големи и по-големи и тогава тя се строполи. Чувствах, че и аз всеки момент ще припадна.

Точно тогава отвън долетя най-отчаяният вик, който някога съм чувал, до ден днешен. Този отчаян вой продължи още и още. Не беше нужно човек да надникне през вратата, за да разбере кой си къса сърцето там на улицата, кой оплаква мъртвия си брат, докато ченгетата и вестникарите още не бяха пристигнали.

— Да изчезваме — измърморих аз. — Бързо.

Опаковахме всичко за по-малко от пет минути. Няколко от бандитите се върнаха, но бяха твърде пияни и твърде изплашени, за да се занимават с такива като нас.

Излязохме през задния вход, като всеки от нас носеше по нещо от барабаните на Биф. Сигурно сме изглеждали странен парад, ако някой ни е наблюдавал. Аз водех групата, с инструмент под мишницата и с по един чинел във всяка ръка. Момчетата изчакаха на ъгъла, докато докарам колата. Ченгетата още не бяха се появили. Дебеланката продължаваше да е надвесена над тялото на брат си по средата на улицата, виеше като вълчица, докато дребничкият младоженец обикаляше като луна около огромна планета.

Закарах колата до ъгъла и момчетата неохотно хвърлиха вътре инструментите. Бързо си обрахме чукалата. По пътя обратно към Морган поддържахме средна скорост седемдесет километра, независимо по какви пътища минаваме. Или главорезите на Сколей са забравили да подшушнат на ченгетата за нас или пък ченгетата пет пари не даваха, защото повече никой не ни потърси.

Така и не получихме нашите двеста долара.

Тя дойде в заведението на Томи Инглъндър десетина дни по-късно, дебела ирландка в траур. Черното не й отиваше кой знае колко повече от белия сатен.

Инглъндър сигурно знаеше коя е тя (снимката й се бе появила в чикагските вестници заедно с тази на Сколей), защото сам я заведе до една маса и накара двама пияници, които я зяпаха и се кикотеха, да млъкнат.