Стивън Кинг: Сватбата

— Идват — казах на госпожа Гибсън.

Тя побледня и се олюля на пети. Тази жена е трябвало да учи нещо друго — може би вътрешно обзавеждане или библиотекарство.

— Доматеният сок! — изпищя тя. — Донесете доматения сок!

Върнах се на подиума за оркестъра и се подготвихме. И друг път бяхме свирили на такива събирания — има ли музиканти, които не са го правили? — и когато вратите се отвориха, започнахме една рагтайм версия на „Сватбения Марш“, която аз самият бях аранжирал. Ако ви звучи като лимонаден коктейл, съгласен съм вас, но по всички сватби, по които сме го свирили, хората направо си умираха по него. И тази не направи изключение. Всички ръкопляскаха, викаха, свиркаха и започнаха да си говорят помежду си. Но усещах по начина, по който някои от тях започнаха да потропват с крак, докато си говореха, че сме започнали да пробиваме. Успяхме — помислих си, че ще бъде хубава сватба. Чувал съм да казват разни неща за ирландците, повечето от тях са истина, но, дявол ги взел!, няма начин да не се забавляват добре, щом веднъж се настроят за това.

Все едно, аз за малко щях да разваля цялата работа, когато влязоха младоженецът и поруменялата булка. Сколей, в редингот, и раирани панталони, ми хвърли един свиреп поглед, много добре го видях. Успях да запазя каменно лице, както и останалите от оркестъра — никой не пропусна нито една нота. Слава богу. На сватбата сякаш бяха само главорезите на Сколей и техните мацки и те вече се държаха много по-разумно. Нямаше начин, щом вече бяха присъствали в църквата.

Чували сте за Джек Спрет и жена му. Е, това тука беше сто пъти по-лошо. Сестрата на Сколей имаше същата червена коса, която вече окапваше от неговата глава. Нейната беше дълга и къдрава. Но не с онзи красив оттенък, който вие си представяте. Не, тя бе червена като на всички, които живеят край Корк — ярка като морков и ситно навита като пружина от матрак. Кожата й беше бяла като сирене, но по нея имаше толкова много лунички, че бе трудно да се каже. И нали Сколей беше казал, че е дебела? Братче, все едно да беше казал, че в „Мейси“ можеш да си купиш някои неща. Тя беше просто човешки динозавър — поне сто и петдесет кила. Всичко й се беше лепнало на гърдите, бедрата и задника, както обикновено става при дебелите момичета, като по този начин това, което трябва да е секси става гротескно и някак застрашително. Някои дебели момичета имат патетично красиви лица, но сестричката на Сколей нямаше дори това. Очите й бяха прекалено приближени едно до друго, устата й беше прекалено голяма, ушите й бяха щръкнали. Освен това и луничките. Дори да беше слаба, тя щеше да е толкова грозна, че можеше да спре часовник — какъв ти часовник, цяла витрина с часовници щяха да спрат, като я видеха.

Само това не би накарало човек да се изсмее, освен ако не беше глупав или много гаден. Но когато човек добавеше към картинката младоженеца, Рико, тогава ти идваше просто да се спукаш от смях. Той можеше да си сложи и цилиндър и пак да остане на половината й височина. Изглеждаше не повече от четиридесет и пет килограма мокър. Беше слаб като щека, доста мургав. Когато се ухилеше нервно, зъбите му приличаха на дъсчена тараба в бедняшки квартал.

Продължихме да свирим. Сколей изрева:

— Булката и младоженецът! Да ги дари бог с щастие!

И ако господ не ги дари, подсказваше сбърченото му чело, по-добре ги дарете вие, хора… поне днес.

Всички нададоха одобрителни възгласи и заръкопляскаха. Ние завършихме нашия номер и това предизвика нови аплодисменти. Сестрата на Сколей, Морийн, се усмихна. Боже, каква голяма уста имаше. Рико се ухили глуповато.

Известно време всички се разхождаха нагоре-надолу, хапваха сирене и студено печено върху солени бисквити и пийваха от най-доброто контрабандно уиски на Сколей. Между отделните парчета и аз успях да глътна три и то направо хвърли мъгла на уискито на Томи Инглъндър.

Сколей също започна да изглежда по-щастлив — мъничко поне.

Той се завъртя веднъж към подиума и каза:

— Вие момчета свирите добре.

От устата на такъв ценител на музиката като него, предположих, че това е голям комплимент.

Точно преди да седнат всички около масата, се появи самата Морийн. Отблизо, беше дори по-грозна и бялата й рокля, (около тая матрона сигурно имаше увит толкова бял сатен, колкото да се застелят три легла) не я разкрасяваше особено. Тя ни попита дали ще можем да изсвирим „Рози от Пикардия“ защото това била най-любимата й песен. Може да беше дебела и грозна, но не беше префърцунена — не беше като евтините мацки, които се отбиваха да помолят за изпълнение. Изпълнихме я, но не кой знае колко добре. Въпреки това, тя ни се усмихна така сладко, че за малко щеше да изглежда хубава и когато свършихме, ни изръкопляска.