Стивън Кунц - Летяща чиния

Професорът го погледна изненадано. Още щом младежът се извърна, той погали повърхността с пръсти. Слънчева батерия, която поглъща слънчевата енергия и я преобразува в електричество! Естествено!

Солди рязко се дръпна назад като ударен от ток. Според Рип слънчевите клетки поемаха енергия в момента ! Нима бе възможно?

Той полежа около час върху кораба с огледало, с което насочваше слънчевите лъчи в кабината като прожектор. Другите бяха при него и разглеждаха седалката, контролния пулт и белите екрани. Никога не бяха виждали такова нещо и в същото време им се струваше познато по труден за описване начин.

— Правено е за хуманоиди — отбеляза Рип.

— Нима е необичайно? — промълви Солди.

През по-голямата част от следобеда археологът седеше на сянка и работеше на компютъра, като прекъсваше и дълго се взираше в кораба. Не откриха повреди от горната страна, нито откъде да влязат. Повърхността беше идеално гладка.

— Люкът трябва да е отдолу — каза Рип на Дъч и продължи да работи с пневматичния чук. Сякаш не забелязваше зноя и праха.

Докато работеше близо до корпуса, чукът на два пъти се подхлъзна. Якият стоманен връх няколко пъти удари повърхността. Солди разгледа местата с лупата си и не каза нищо.

Накрая, когато привечерното слънце напълно осветяваше кораба, археологът засне още две ролки трийсет и пет милиметрова лента.

Скалата под кораба се разбиваше по-трудно. След като я надробяваха, трябваше да изриват парченцата с лопата.

Точно преди мръкване успяха да освободят първия колесник. Той представляваше обикновен плаз, свързан с хидравличен таран от долната страна на летящата чиния.

— Няма колела — измърмори Солди и продължи да хапе долната си устна.

— Вертикално кацане — предположи Рип Кантрел.

— Така изглежда.

— Това значи, че трябва да има още някаква двигателна сила, освен ракетните двигатели.

— Логично е, да.

— Каква двигателна сила?

— Аз разкопавам древни селища — сприхаво отвърна Солди. — Откъде да знам?

— Никога не съм виждал такъв самолет, професоре. А вие?

Археологът посочи камъка.

— Продължавайте. Остават петнайсетина минути светлина.

Точно преди да прекратят за деня, Рип разкри първия прожектор. Покриващият го материал изглеждаше твърд и непробиваем като купола. И все пак през него се виждаше крушката на мощен прожектор.

Вечеряха на сгъваеми лагерни столчета в кръг от светлината на газена лампа, закачена за стълб.

— Утре следобед трябва да пристигне самолет с провизии от Кайро — съобщи на домакините си професорът.

— Добре е екипажът да не види летящата чиния — отбеляза Дъч Хааген.

— И аз мисля така — съгласи се Солди. — В лагера имаме няколко големи палатки. Предлагам след вечеря да отидем и да вземем една от тях, а сутринта ще я опънем върху летящата чиния.

— Добре — съгласи се Дъч. — И ми се струва, че трябва да преместим нашия лагер по-близо.

Обсъдиха събитията от деня, поговориха за кораба. Почиваха си и пиеха, докато гледаха как Рип омита последните сготвени зеленчуци.

— Какво всъщност сме открили, професоре? — ненадейно попита младежът. — Дайте ни неофициалното си мнение.

Солди пафкаше с лулата си, докато плъзгаше поглед по лицата на мъжете.

— Корабът е изключително стар. Не може да са го направили древните хора. Напълно съм убеден в това.

— Космически кораб ли е? — попита Дъч.

— Виждате ли, това са опасностите на неточната реч. Това нещо може да лети, сигурно лети — формата е симетрична, истинска летяща чиния — обаче дали е способно да лети над атмосферата… — Той сви рамене. — По-късно, ако успеем да влезем вътре, ще получим по-добра представа.

— И кой го е докарал тук?

Археологът бавно смукна лулата си и не отговори.

— Защо са го зарязали?

— Не забелязах външни повреди.

— Къде са хората, които са го управлявали?

— Смятате ли, че са хора?

— Каквото и да са били.

Солди размаха показалец.

— Отговорите на тези въпроси, ако изобщо успеем да ги открием, ще разтърсят цивилизацията. — Той кимна по посока на летящата чиния на няколко километра оттам в нощния мрак. — Онова нещо ще извърши истинска революция в начина ни на мислене за вселената, за самите нас. Трябва много да внимаваме какви думи използваме, защото те имат съдбоносни последици. — Професорът отново засмука лулата си и повтори: — Съдбоносни последици.

Бил Тагарт прокара пръсти през косата си.

— Може би трябваше да я оставим в скалата.