Стивън Кунц - Летяща чиния

Пилотът провери дали данните на двете устройства за глобално позициониране съвпадат, после включи главния автопилот към едното от тях. Той щеше да го отведе до мястото на първото зареждане във въздуха над Атлантическия океан. Предстоеше му да се спусне на девет хиляди метра и да намали под скоростта на звука с турбодвигателите на самолета, за да зареди от танкера КС-135, после да се издигне на предишната височина и да набере хиперзвукова скорост за дългия полет над Африка.

Знаеше, че ще стигне над Централна Сахара през нощта, ала това нямаше значение. Радарът му виждаше в мрак, облаци и дим. Дигиталните сигнали щяха да бъдат шифровани и предадени по сателит до НУИК за обработка до свръхподробни образи.

След полета над Сахара хиперзвуковият шпионски самолет щеше да прелети над Средния изток — което правеше поне веднъж седмично — след това щеше да обърне и да се насочи към мястото на второто зареждане с гориво западно от Азорските острови и оттам да продължи към Невада.

Просто поредният работен ден, каза си пилотът и се опита да се намести удобно на меката седалка.

Когато Бил Тагарт се върна в кръга на хвърляната от газената лампа светлина, професорът обясняваше:

— Съвременният човек се появява в археологическия запис преди стотина хиляди години, обаче данните са объркани, трудно се разшифроват. По едно и също време са живели най-малко два различни вида хоминиди. Със сигурност ни е известно само, че съвременният човек е оцелял, а другите видове са изчезнали.

Професор Солди махна с ръка към мрака.

— Преди сто хиляди години тоя район сигурно много е приличал на части от днешна Аризона, със залесени хълмове и планини, издигащи се над сухата пустиня. Хора са живели навсякъде, където е имало сигурен водоизточник — дори да не е много водата, но да е постоянна. Пустинята ту настъпвала, ту се отдръпвала в зависимост от валежите.

— Как виждате какво има под пясъка?

— Използваме радар. Картографираме терена, локализираме местата, където ни се струва вероятно да е имало повече вода. Ако дълбочината не е прекалено голяма, започваме да копаем.

— Досега имали ли сте късмет?

— О, да — отвърна Солди и извади голяма кремъчна пластина от джоба на панталона си. — Този нож може би е на петдесет хиляди години — каза той, като протегна ръка с артефакта на дланта си.

— Летящата чиния може да е на същата възраст — предположи Рип. — Или още по-древна.

— Изключително, нали? — въодушевено възкликна археологът. — Технологията на летящата чиния и технологията за изработката на този кремъчен нож. Били са отдалечени само на петдесетина километра и очевидно са различни. И все пак…

Небето на изток тъкмо започваше да изсветлява, когато Рип Кантрел се събуди. Беше прекалено възбуден, за да спи много. Не можеше да мисли за нищо друго, освен за летящата чиния.

Той се изтърколи от походното легло, изтупа обувките си, за да се увери, че са празни, и ги нахлузи. Обу си късите панталони и една тениска, която бе носил само няколко дни, и се измъкна от палатката.

Въздухът му подейства ободряващо — беше хладен и свеж. Всъщност направо си беше студено. Върна се в палатката и затършува из дрехите си за блузон. И пуловер.

След като дълго и с наслада пи студена вода и изяде няколко кифлички, останали от вечерята, Рип се отправи пеш към летящата чиния. Дъч, Бил и професорът можеха по-късно да отидат с джипа.

Докато крачеше, наблюдаваше как първите лъчи на зората пропъждат сенките. Тази лятна работа бе първото му истинско приключение в пустинята. Харесваше му.

От километър и половина разстояние видя летящата чиния, отразяваща розовата светлина на зората. Господи, изглеждаше… толкова… величествено! Тайнствено и величествено.

Днес щяха да си отговорят на някои въпроси. Да. Предчувстваше го.

Обиколи скалата, като оглеждаше летящата чиния от всички ъгли. Опря ръце отгоре й, опипа студената, гладка, чувствена повърхност. Когато откъсна дланите си, очертанията им останаха в праха.

Изправен на върха на скалата, оковала извънземния кораб, младежът се загледа в изгряващото над хоризонта слънце.

Защо там? Защо бяха кацнали там, на това място? Дали тогава е било пустиня?

Когато слънцето изгря напълно, Рип взе лопатата и започна да изрива пясъчниковия чакъл и изчисти с пръсти пясъка от разкрития колесник.

И за малко да го пропусне в ранния утринен сумрак. Там, в камъка!

Отпечатък от ръка!

Също като отпечатъците, които беше оставил в праха по повърхността на кораба… отпечатък в скалата.