Стивън Кунц - Летяща чиния

— Благодаря ви, сержант — каза тя и се отдалечи към офиса си.

— Понеже не съм офицер, мога да вярвам в каквото си искам, капитане — измърмори под нос техникът.

Капитан Съливан потърси в залепения на бюрото й списък с номера и набра един секретен телефон. След две иззвънявания отговори мъжки глас.

Тя обясни за аномалията и продиктува географските координати. Много внимаваше да не нарече аномалията „летяща чиния“.

— Прилича на горен край на щерна, обаче мястото се намира в пустинята. Предлагам да поискаме по-подробно проучване на обекта.

— В Либия ли?

— Близо до пресечната точка на границите на Либия, Чад и Судан.

— Ще сляза да погледна след пет минути.

Точно шест и половина минути по-късно генералът се взираше над рамото на сержанта, а капитан Съливан наблюдаваше от няколко крачки.

— Правим предварителен анализ преди да пратим тези данни в НУИК — поясни тя.

НУИК бе Националното управление за изображения и картография, което събираше, анализираше и разпространяваше изображения за различните институции на американското правителство.

— Хмм — изсумтя генералът.

— Тъй вярно — насмешливо се съгласи техникът.

— Какво е това според вас, сержант?

— Прилича ми на летяща чиния, господин генерал, обаче аз само работя тук.

— Проклет да съм, ако не е това — рече генералът. Той се изправи, прочете координатите на екрана, кимна на капитан Съливан и се отдалечи.

След по-малко от час един принтер изхвърли лист хартия в офис без прозорци на приземния етаж на хангар в Невада. Това летище не фигурираше на нито една карта и се намираше на място, известно само като Зона 51.

Два часа по-късно пилот с каска и цял скафандър се качваше в самолет, който току-що бяха извлекли от хангара. Самолетът беше абсолютно черен и имаше клиновидна форма, с ъгъл на крилата седемдесет и пет градуса. Група сержанти помогнаха на пилота да се настани в кабината, пристегнаха ремъците му и включиха системите.

Жълто устройство подаваше електрически ток до самолета. Пилотът натисна няколко ключа, после изчака петнайсет минути. Едва когато часовникът му показа кръгъл час, той даде знак на наземния екипаж да запали двигателя.

Точно след десет минути пилотът натисна дроселите на четирите ракетни двигателя с комбиниран цикъл и освободи спирачките. Ревът сякаш разцепи небето. Макар и скрит под купола и здравата си каска, звукът болезнено опъна тъпанчетата му.

Докато рулираше по пистата, двигателите изгаряха смес от въздух под налягане, метан и течен кислород. При набирането на скорост сместа автоматично се регулираше, за да поддържа мощността.

Шпионският самолет дълго рулира по четирикилометровата писта преди да излети. Пилотът прибра колесниците, после рязко наклони носа нагоре и се издигна под ъгъл от четирийсет и пет градуса. Той премина скорост два маха и с един лост хидравлично издигна матов метален щит, за да закрие предното стъкло. След излитането се ориентираше по компютърните си дисплеи и липсата на видимост нямаше да е от практическо значение.

Пилотът внимателно наблюдаваше скоростта и при два и половина маха проследи компютърния преход към въздушнореактивен полет. Когато преходът приключи, двигателната сила на самолета вече се осигуряваше от изгарянето на метана в свободния въздушен поток през четирите постояннотокови въздушнореактивни двигателя. Петнайсет минути след излитането машината зае хоризонтално положение на височина трийсет и осем хиляди метра над земята и се понесе със скорост осем хиляди и седемстотин километра в час.

Пилотът внимателно следеше компютърния екран, който показваше температурата на различни части от самолета. Особено го интересуваше температурата на предните ръбове на крилата — знаеше, че сияят, нажежени до червено, макар да не ги виждаше.

Въпреки оглушителния рев на двигателите и ударната вълна, която се движеше на километри зад хиперзвуковия самолет, в кабината цареше пълно спокойствие. Звукът едва достигаше до пилота през корпуса. Колкото и да бе удивително, на земята не се чуваше почти нищо. Звуковата вълна на самолет, летящ на трийсет хиляди и петстотин метра височина, се разпръскваше преди да стигне до земната повърхност, както и деветдесет и девет процента от рева на двигателите. А на тази височина самолетът стелт бе невидим за радара и човешките очи. Можеха да го засекат само инфрачервени сензори, насочени към небето, а те бяха малко.