Стивън Кунц - Летяща чиния

След като разгледа цялата кабина и очите му напълно се приспособиха, Рип се изправи в цял ръст. Въздухът в кораба бе студен. Това беше неочаквано. Метален кораб, изложен на слънце… Явно бе добре изолиран.

Покатери се вътре. Забеляза ръкохватка и вдлъбнатина за крака, за да се качи по-лесно. Когато се изправи в кораба, пое дълбоко дъх. Дали усещаше слаб мирис на сол? Или на пот? Или само си въобразяваше?

Рип Кантрел внимателно се огледа, после седна на седалката на пилота. Куполът бе тъмен и осигуряваше изглед във всички посоки.

Разглеждаше копчетата, лостовете и ключовете на контролния пулт пред себе си, когато усети, че професор Солди и Дъч стоят от двете му страни.

— Можете ли да повярвате? — попита Рип. — Погледнете тук! Никога не съм виждал такова нещо.

— Това е совалка за транспортиране на хора и провизии от космически кораб в орбита до повърхността — заключи Дъч.

— Тук няма много място за провизии. Може да са го използвали за проучване. Или за извънредни ситуации. Може да е бил спасителна лодка.

— Интересно предположение.

— Какви са всички тия устройства?

На дясната облегалка на пилотската седалка имаше малка ръчка, която според Рип беше щурвал. Друг лост бе монтиран отляво, но излизаше под ъгъл от четиридесет и пет градуса от точка зад седалката. Рип леко го дръпна. Лостът се движеше само нагоре и надолу. Около двата лоста имаше по няколко копчета и ключа.

Там, където трябваше да са краката на пилота, имаше педали. Рулеви педали, помисли си Рип, после си спомни, че летящата чиния няма рул. Някои от дюзите за маневриране бяха разположени до отворите за отработените газове, спомни си той, и сочеха под ъгъл от четиридесет и пет градуса спрямо оста на летящата чиния. Тези педали несъмнено задействаха дюзите и симулираха рул.

— Изолацията спира горещината — отбеляза Рип, когато приключи с огледа на главните пултове. — Предполагам, че това нещо трябва да е добре изолирано, ако влиза и излиза от атмосферата.

— Това тук трябва да са компютърни екрани. — Дъч посочи черните плоскости пред всеки пулт. — Бил Гейтс сигурно би дал всичко, за да ги види, а? За да получи всичките пари.

— Чудно защо са оставили кораба тук — промърмори Бил Тагарт. Той стоеше зад Хааген и надничаше над рамото му.

Рип избра наслуки един от ключовете и го натисна. Не се случи нищо, разбира се.

— Няма електричество — рече Дъч.

— Има — възрази младежът. — Басирам се, че корпусът поглъща слънчева енергия. Просто не знаем как да включим електричеството.

— Не пипай нищо, малкия — помоли го застаналият зад него Бил. — Адски съм нервен.

— Тоя джойстик трябва някак си да управлява кораба — каза Рип и стисна ръчката, която стърчеше от дясната облегалка на пилотската седалка.

— Ей, та ние дори не знаем какво кара това нещо да работи — напомни му Тагарт. — Да не поемаме глупави рискове.

Дъч Хааген го подкрепи.

— Мисля, че…

Той млъкна, тъй като Рип се пресягаше към червеникав лост, щръкнал под ъгъл от шейсет градуса от пулта пред един от компютърните екрани. Младежът се опита да го завърти и след като не успя, го натисна напред. Лостът поддаде. В този момент екраните оживяха, по пултовете замигаха червени и жълти лампички и изпод кабината се разнесе глух тътен.

Рип се сепна и натисна лоста обратно. Светлините угаснаха, екраните помътняха, звукът утихна.

— Мили боже! — възкликна Бил, обърна се и бързо се измъкна през люка.

— Май работи с ядрена енергия — предположи Дъч, като разглеждаше тъмните екрани. — Оня звук най-вероятно е от реактора.

— Сигурно.

— Щом това нещо е било тук хилядолетия, професоре, как може да е останала ядрена енергия? Не би ли трябвало да се изтощи като акумулатор?

— След адски много време — да. Периодът на полуразпад на плутония е четвърт милион години. След петстотин хиляди години в реактора все още ще са останали двайсет и пет процента от енергията му.

Рип пак се пресегна към лоста. Ръката на Дъч се стрелна напред.

— Не точно сега, синко. Бил имаше право. Знам, че нямаш търпение, обаче дай внимателно да го премислим.

— Този кораб може да е бил изоставен, защото вече не е бил годен за полети — предположи доктор Солди.

— Да — обади се от люка Бил. Виждаше се само главата му. — Ако продължиш да пипаш където ти скимне, накрая всички може да се озовем в рая по-рано, отколкото ни се иска, Рип.

— Трябва да разберем с какво се движи това нещо — възрази младежът.