Стивън Кунц - Завръщането на Интрудър

Огромният кораб се извисяваше над пристана, вдаден в залива. Дъждът, падащ от надвисналото оловносиво небе, правеше всичко мрачно и мокро — кораба, кея, камионите, дори моряците, които се суетяха насам-натам.

При портала в началото на пристана имаше сглобяема будка за пазача, в която се беше сгушил един моряк. Яката на късия му шинел беше вдигната, ръцете — пъхнати дълбоко в джобовете. В дървената будка нямаше отопление, затова вътре не беше по-топло, отколкото навън, но поне стените пазеха завет. Вятърът беше студен и влажен; той брулеше незащитената плът на моряка и я пронизваше сякаш с игли през тънките панталони.

Той отново погледна нагоре към издадената полетна палуба, от която стърчаха опашките и крилата на самолетите. След това отново премери с поглед кораба — близо хиляда фута. Сивото стоманено чудовище изглеждаше толкова невъзмутимо и внушително, че на човек му беше трудно да повярва, че този кораб наистина може да кръстосва на воля океаните. Морякът реши, че корабът му прилича на скала от синьо-черен гранит.

Струи вода се стичаха от шпигатите високо по ръба на полетната палуба. Поривите на вятъра разпръскваха капките вода и те се сливаха с дъжда. В периодите на затишие водните струи свободно се плискаха и разливаха по пристана и по непокорните черни води на залива.

Морякът наблюдаваше как малките вълни неуморно надигат шамандурите, как се въртят, събират боклуци около пилоните и нервно се диплят край корпуса. Корабът, разбира се, не помръдваше. Беше така неподвижен, сякаш стоеше на твърда земя.

Морякът си представи как същият този кораб плува по влажната лъскавочерна повърхност. Тези 95 000 тона стомана утре ще потеглят на път, ще прекосят залива и ще минат през Голдън Гейт. Всичките осемдесет самолета са вече на борда, с изключение на последния, който в момента повдигат с кран, за да го качат на предния асансьор от дясно — първи асансьор. През цялата последна седмица бяха товарили бомби, патрони, фасул, тоалетна хартия — припаси, докарани с контейнери, безкраен поток от камиони и железопътни вагони, пристигнали по релсите по средата на кея.

Утре, натоварен със самолетите си и пет хиляди души екипаж, корабът ще се отдели от сушата и свободно ще заплава през вселена от море и небе — любопитно и чудно, донякъде страшно явление. Самолетоносачът ще се превърне в планета, създадена от човешките ръце, която се движи във вселената от вода, мрак и бури, понякога дори огрявана от слънчева светлина. И на тази планета ще живеят малки мравчици — хора, които ще се трудят и ще се хранят, ще се трудят и ще спят, ще се трудят и ще се потят, и ще се молят някой ден, в някой час корабът отново да стигне сушата.

И той, морякът, ще бъде на борда на този кораб. Това ще е първото му плаване. Той е деветнайсетгодишен. Бъдещето му се струва малко странно и страшно.

Морякът неволно потръпна — дали не беше от студа? — и отново вдигна поглед към опашките на самолетите, които стърчаха от полетната палуба. Какво ли е да се втурнеш с един от тях по катапулта към небето, или пък да прелетиш над кърмата и да закачиш някое от въжетата на арестера? Морякът не знаеше и едва ли някога щеше да разбере. Това го накара да изпита леко разочарование. Той отговаряше за склад, беше чиновник. Летците, които щяха да управляват тези самолети, бяха офицери — всичките по-възрастни и вероятно далеч по-интелигентни от него. Те със сигурност живееха в свят, много по-различен от неговия. Но някой ден, може би... Когато човек е на деветнайсет години, бъдещето се простира пред него като магистрала, чийто край се губи в мъгла. Кой знае накъде води този тайнствен безкраен път?