Майкъл Конъли: Завръщането на поета

Струва ми се, че знам само едно нещо на тоя свят. Едно-единствено нещо със сигурност. И това е, че истината не те прави свободен. Не и каквато съм я чувал, не и каквато самият аз безброй пъти съм я казвал в стаички и затворнически килии, окуражавайки всевъзможни дрипльовци да ми изповядат греховете си. Аз ги лъжех, мамех ги. Истината не те спасява, нито възстановява целостта ти. Не ти позволява да се издигнеш над бремето от лъжи, тайни и сърдечни рани. Истините, които научавах, ме държаха като окови в тъмна стая, подземен свят с призраци и жертви, които се увиваха около мен като змии. Това е място, където не бива да гледаш истината. Това е място, където чака злото. Където изпуска дъха си, всеки дъх в устата и носа ти, докато вече не си в състояние да избягаш от него. Ето какво знам. Само това.

Знаех го в деня, в който поех случая. Случая, който щеше да ме отведе в теснините. Знаех, че целта на живота ми винаги ще ме отвежда на места, където дебне злото, на места, където истината ще е грозна и ужасяваща. И въпреки това не се колебаех. И въпреки това отивах, без да съм подготвен за мига, в който злото ще излезе от скривалището си. Когато щеше да ме грабне като звяр и да ме завлече в черната вода.

Тя беше в мрака, носеше се по черно море и под беззвездно небе. Не чуваше и не виждаше нищо. Идеален черен момент, ала после Рейчъл Уолинг се събуди и вдигна клепачи.

Впери очи в тавана. Заслуша се във вятъра навън и чу дращенето на клоните на азалиите по прозореца. Зачуди се дали я е събудило дращенето по стъклото, или някакъв друг шум от къщата. Тогава иззвъня мобилният й телефон. Не се стресна. Спокойно протегна ръка към нощното шкафче. Доближи телефона до ухото си и беше съвсем будна, когато отговори. Гласът й не издаваше, че е спала.

— Агент Уолинг — каза тя.

— Рейчъл? Обажда се Шери Дей.

Рейчъл веднага разбра, че това не е обикновено обаждане. Шери Дей означаваше Куонтико. От последния път бяха минали четири години. Рейчъл чакаше.

— Къде си, Рейчъл?

— Вкъщи. Ти къде мислиш?

— Знам, че покриваш обширна територия. Предположих, че си…

— В Рапид Сити съм, Шери. Какво има?

Последва дълго мълчание.

— Той се появи. Върна се.

Рейчъл усети как невидим юмрук се заби в гърдите й и остана там. В главата й се завихриха спомени и образи. Неприятни. Затвори очи. Шери Дей нямаше нужда да споменава име. Знаеше, че е Бакъс. Поета се бе завърнал. Бяха го знаели. Като остра инфекция, която се движи в тялото, години наред скрита от външния свят, и изведнъж пробива кожата, за да напомни за грозотата си.

— Разказвай.

— Преди три дни получихме нещо в Куонтико. Колет по пощата. Вътре имаше…

— Преди три дни ли? И цели три дни сте чакали…

— Нищо не сме чакали. Не бързахме. Колетът беше адресиран до теб. „Поведенчески проучвания“. Донесоха ни го от пощата. Пуснахме го през рентген и го отворихме. Предпазливо.

— И какво имаше вътре?

— СГП.

Система за глобално позициониране. Географски координати. Рейчъл беше видяла такова устройство при един случай предишната година. Отвличане от Бадландс, където изчезналата туристка бе обозначила маршрута си с портативна СГП. Откриха я в раницата й и проследиха пътя й до бивак, където беше срещнала един мъж и той бе тръгнал след нея. Закъсняха и не успяха да я спасят, но ако не беше СГП, нямаше да стигнат и дотам.

— И?

Рейчъл се надигна и спусна крака от леглото. Притисна свободната си ръка към корема си и я затвори като мъртво цвете. Зачака и Шери Дей скоро продължи. Рейчъл си я спомняше още съвсем зелена, наблюдателка и стажантка в екипа, която й бяха прикрепили в рамките на програмата за обучение на Бюрото. Десет години по-късно и следствията, всички следствия, бяха издълбали дълбоки бразди в гласа й. Шери Дей вече не беше зелена и нямаше нужда от наставник.

— В паметта имаше само едно място. Мохаве. Близо до границата между Калифорния и Невада. Вчера отидохме там със самолет. Използвахме термоизображения и газов анализатор. Късно снощи намерихме първото тяло, Рейчъл.