Майкъл Конъли - Примката на совата

Бош надникна през малкото стъклено квадратче и видя, че човекът е сам в килията. Той извади пистолета си от кобура и го подаде на дежурния сержант. Стандартна процедура. Стоманената врата щракна и се плъзна настрани. В ноздрите на Бош мигновено нахлу воня на пот и повръщано.

— От колко време е тук?

— От около три часа — каза сержантът. Бош прекрачи в килията и сведе очи към човешкото тяло на пода.

— Добре, можете да заключите.

— Ако ви трябвам, обадете се.

Вратата с трясък се затвори. Човекът на пода изстена и се размърда едва-едва. Бош пристъпи напред и седна върху най-близкия нар. Извади от джоба си диктофон и го остави до себе си. Озърна се към прозорчето тъкмо навреме, за да види как изчезва лицето на сержанта. После побутна с крак проснатия човек по ребрата. Онзи изстена отново.

— Събуди се, боклук!

Човекът на пода бавно извъртя глава, след това я надигна. По косата му се белееха пръски боя, а върху шията и предницата на ризата му бе засъхнала кора от повръщано. Той отвори очи и тутакси ги затвори от ослепително яркото осветление. Сетне проговори с дрезгав шепот:

— Пак ти.

Бош кимна.

— Да. Аз.

— И пак старата песен.

Сред тридневната четина по лицето на пияницата бавно изпълзя усмивка. Бош забеляза, че от времето на последната им среща е загубил още един зъб. Посегна и докосна диктофона, но не го включи.

— Ставай. Време е да си поговорим.

— Зарежи, мой човек. Не искам…

— Времето ти изтича. Говори.

— Що не ме оставиш на мира, мамка ти?

Бош вдигна очи към прозорчето. Не видя сержанта. Отново погледна човека на пода.

— Спасението ти е в истината. Днес повече от когато и да било. Не мога да ти помогна без нея.

— На свещеник ли се правиш сега? Да не си дошъл да ме изповядаш?

— А ти готов ли си за изповед?

Човекът на пода мълчеше. Бош дори си помисли, че може отново да е заспал. Той пак подритна пияницата — този път по-силно, в бъбреците. Човекът изведнъж подскочи и трескаво размаха ръце и крака.

— Майната ти! — изкрещя той. — Не искам теб. Искам адвокат.

Бош не каза нищо. Взе диктофона и го пъхна в джоба си. После подпря лакти на коленете си и оплете пръсти. Погледна алкохолика и бавно поклати глава.

— В такъв случай май няма начин да ти помогна.

Той стана и потърси с поглед сержанта отвъд прозорчето. Пияницата остана да лежи на пода.

— Някой идва.

Тери Маккейлъб се озърна към жена си, после проследи погледа й надолу към лъкатушния път. По нагорнището бавно пълзеше малък двуместен електромобил. Платненият навес отгоре закриваше лицето на шофьора.

Тери и Грасиела седяха на задната веранда на къщата, която бяха наели на Ла Меса Авеню. Оттук се разкриваше изглед към тесния криволичещ път под тях, сетне към целия Авалон, пристанището и залива Санта Моника, отвъд който се мержелееха неясните очертания на отсрещния бряг. Точно заради тази гледка бяха избрали да се заселят тук след пристигането си на острова. Но преди жена му да проговори, Тери бе гледал не пейзажа, а бебето в скута й. Нищо не го интересуваше повече от големите, сини и доверчиви очи на дъщеря му.

Докато електромобилът минаваше под тях, Маккейлъб зърна изписания отстрани номер на агенцията за коли под наем. Значи не беше местно посещение. Човекът навярно пристигаше с ферибота от континента. И все пак чудно откъде знаеше Грасиела, че идва точно при тях, а няма да се отправи към някоя от съседските къщи.

Не я попита — тя и друг път бе имала верни предчувствия. Просто изчака. Електромобилът изчезна зад завоя и не след дълго на вратата се почука, Грасиела отиде да отвори и когато се върна, след нея вървеше една жена, която Маккейлъб не бе виждал от три години насам.

Когато зърна детето в ръцете му, детектив Джей Уинстън се усмихна. Усмивката бе искрена, но същевременно и малко разсеяна, както често става при първа среща с бебе. По дебелата зелена папка в едната й ръка и видеокасетата в другата Маккейлъб разбра, че Уинстън е дошла тук със задача. Смъртоносна задача.

— Как я караш, Тери? — попита тя.

— По-добре от това няма накъде. Нали познаваш Грасиела?

— Разбира се. А това тук кой е?

— Сиси.

Маккейлъб никога не употребяваше цялото име на дъщеря си пред външни хора. Наричаше я Сиело само когато останеше насаме с нея.

— Сиси — повтори Уинстън и помълча, сякаш чакаше някакво обяснение за името. След като не го получи, тя добави: — На колко месеца е?