Майкъл Конъли - Примката на совата

След като приключи, Маккейлъб мина в хола, където Грасиела четеше списание. Когато влезе, тя не вдигна очи към него — още един признак, че е недоволна от внезапните събития, нахлули в дома й. Той изчака малко и като видя, че няма изгледи за промяна, тръгна по коридора към стаята на бебето.

Сиело спеше в люлката. Лампата имаше реостат и той я засили още малко, за да вижда дъщеря си по-ясно. Пристъпи напред и се наведе да я чуе как диша, да усети нежния бебешки аромат. Сиело приличаше на майка си — мургава кожа и тъмна коса — но имаше морскосини очи. Лежеше със свити юмручета, сякаш искаше да покаже на всички, че е готова да се бори с живота. Маккейлъб изпитваше най-силна обич към нея, когато я гледаше заспала. Спомни си как се подготвяха за появяването й — книги, лекции, съвети от приятелките на Грасиела, които работеха в детското отделение на местната болница. И всичко това само за да знаят как да се грижат за един крехък живот, зависещ изцяло от тях. Ала нито една дума не го бе подготвила за обратното, за инстинктивното чувство, което изпита още щом я пое в ръцете си — че сега собственият му живот зависи от нея.

Той посегна и разперената му длан покри гръбчето й. Тя не помръдна. Усещаше ударите на сърчицето й. Сториха му се бързи, отчаяни като тиха молитва. Понякога Маккейлъб придърпваше люлеещия се стол до люлката и оставаше да я гледа до късна нощ. Но не и тази вечер. Трябваше да върви. Имаше работа. Кървава работа. Не беше сигурен дали е дошъл само да се сбогува за през нощта, или по някакъв начин да подири и от нея вдъхновение или одобрение. Сам не го проумяваше. Просто знаеше, че трябва да я погледне и докосне, преди да се заеме с работа.

Маккейлъб прекоси вълнолома и слезе по стъпалата до неголемия кей. Откри своя „Зодиак“ сред другите малки моторници, качи се и грижливо прибра касетата и досието в задното отделение на гумената лодка, за да не се намокрят. Двигателят заработи от второто дръпване и Маккейлъб подкара напред. В залива Авалон нямаше истинско пристанище. Яхтите бяха завързани за плаващи кейове, разположени в дълга редица покрай извивката на брега. През зимата много от тях бяха празни, но Маккейлъб не пресече направо. Следваше установения път, сякаш караше по улица из квартала. Дори и да няма никой, не е прилично да напуснеш асфалта и да цепиш през градинките.

Над водата беше студено и Маккейлъб закопча якето ги. Когато наближи „Попътно вълнение“, зърна зад завесите на каюткомпанията синкавите проблясъци на телевизор. Значи Бъди Локридж не беше приключил навреме за последния ферибот и щеше да спи тук.

Маккейлъб и Локридж бяха партньори в туристическия бизнес. Официално яхтата принадлежеше на Грасиела, но разрешителното и всички останали делови документи се водеха на името на Локридж. Бяха се запознали преди повече от три години, когато Маккейлъб закотви яхтата на кея Кабрильо в Лос Анджелис и живееше на борда, докато я ремонтираше. Бъди му се оказа съсед — спеше на малката си платноходка. Сприятелиха се и след време станаха партньори.

През натоварения пролетно-летен сезон Локридж обикновено нощуваше на „Попътно вълнение“. Но когато работата позатихнеше, предпочиташе да се връща с ферибота при своята лодка в Кабрильо. Изглежда, по-лесно си намираше женска компания из баровете на континента, отколкото в малкото заведения на острова. Утре сутрин вероятно щеше да си замине, тъй като следващите клиенти идваха чак след пет дни.

Гумената лодка се блъсна леко в кърмата на „Попътно вълнение“. Маккейлъб изключи двигателя, взе досието и касетата, после се прехвърли на борда. Върза лодката за кърмовия кнехт и тръгна към вратата на каюткомпанията. Бъди го чакаше, сигурно бе усетил шума на двигателя или лекия удар по корпуса. Той плъзна вратата настрани. В едната си ръка държеше книга. Маккейлъб се озърна към телевизора, но не каза защо е дошъл.

— Какво става, началство? — попита Локридж.

— Нищо. Просто имам да свърша малко работа. Ще спя в предната каюта, бива ли?

Той прекрачи в каюткомпанията. Лъхна го топъл въздух. Локридж бе включил отоплението.

— Добре, както кажеш. Мога ли да помогна с нещо?

— Не, не е свързано с работата.

— Да не е свързано с онази дама, дето намина? Полицайката.

Маккейлъб бе забравил, че Уинстън е идвала на яхтата да пита за адреса му.

— Да.

— С някакъв случай ли си се захванал?

— Не — бързо отвърна Маккейлъб с надеждата да пресече любопитството на Локридж… — Трябва само да прегледам едни материали и да й позвъня.