Майкъл Конъли: Рисковете на професията

Тази книга нямаше да бъде написана без помощта на доктор Деймс Хийт, професор по химия в Калифорнийския университет в Лос Анжелис, и Каролин Крис, изследовател на необикновеното. Романът е научна фантастика. Но науката в него е реалност. Надпреварата да се създаде молекулен компютър е реалност. Единствено авторът е отговорен за всяка грешка или непреднамерено преувеличение.

Авторът е задължен за помощта и съветите и на Терил Лий Ланкфорд, Лари Бърнард, Джейн Дейбис, Мери Лавел, Линда Конъли, Филип Спицър и Джоуел Готлър.

Много благодарности и на Майкъл Пиец и на Джейн Уд, които надминаха професионалните си задължения като редактори на ръкописа, както и на Памела Маршал за отличното копие на книгата.

Гласът по телефона всъщност беше шепот — настойчив и почти отчаян.

Хенри Пиърс му каза, че е набрал грешен номер. Но гласът стана неотстъпчив.

— Къде е тя?

— Нямам представа — отговори Пиърс. — Не знам нищо за нея.

— Това е нейният номер. В сайта е.

— Не, сбъркали сте номера. Тук няма никаква Лили. И не знам нищо за никакъв сайт. Ясно ли е?

Мъжът затвори, без да добави нищо повече. Пиърс се притесни. Беше включил новия си телефон само преди петнайсет минути и вече два пъти бяха потърсили някаква си Лили.

Остави телефона на пода и огледа почти празния апартамент. Имаше само черно кожено канапе, шест кашона с дрехи в спалнята и новия телефон, който очевидно щеше да създава проблеми.

Никол бе задържала всичко — мебелите, книгите, дисковете и най-вече къщата на Амалфи Драйв. Всъщност Пиърс й я бе отстъпил. Така заплати цената за вината си, че е оставил нещата да стигнат дотам. Новият апартамент беше хубав — луксозен, с алармена система и в първокласен квартал в Санта Моника. Но къщата на Амалфи Драйв щеше да му липсва. И жената, която още живееше там.

Той погледна телефона на бежовия килим и се запита дали да не се обади на Никол и да й каже, че се е преместил от хотела в апартамент, и да й съобщи новия си номер. Но после поклати глава. Вече й бе изпратил писмо по електронната поща с цялата тази информация. Ако й се обадеше, щеше да наруши правилата, които тя бе определила. А последната нощ, когато бяха заедно, той бе обещал да ги спазва.

Телефонът иззвъня пак. Този път Пиърс се наведе и погледна идентификатора на входящи повиквания. Пак се обаждаха от „Каза Дел Мар“. Същият мъж. Пиърс помисли да го остави да звъни, докато се включи телефонният секретар, но после вдигна слушалката.

— Вижте какво, не знам какъв е проблемът. Избрали сте грешен номер. Тук няма никаква…

Мъжът затвори, без да пророни дума.

Пиърс протегна ръка към раницата си и извади тефтера си, на който асистентката му бе написала инструкциите за ползването на телефонния секретар. Моника Пърл го бе настроила, защото той беше твърде зает в лабораторията, подготвяйки представянето за идната седмица. И защото нали за това бяха личните асистенти.

Опита се да прочете записките на помръкващата дневна светлина. Слънцето току-що се бе скрило зад Тихия океан, а във всекидневната още нямаше лампи. Апартаментите бяха ремонтирани наскоро и имаха нови кухни и прозорци, но сградата беше стара. Пък и таваните бяха направени от плочи и нямаха вътрешна електрическа инсталация и не можеше да бъдат обновени по най-ефикасния начин. Пиърс не помисли за това, когато взе под наем жилището. Най-важното беше, че му трябваха лампи.

Прочете набързо инструкциите за използването на идентификатора на входящи повиквания. Моника бе написала, че вече е изпратила новия му номер на приоритетните адреси, изброени в електронната му поща, където фигурираха почти осемдесет души. Те бяха приятели и делови партньори и искаха да могат да се свържат с него по всяко време на денонощието.

Пиърс натисна бутона на настройката и достъп до програмата на телефонния секретар, изслуша инструкциите за създаване на парола и реши да избере 92102 — деня, в който Никол му бе казала, че тригодишната им връзка е приключила.

Не записа поздрав. Предпочиташе да се скрие зад безплътния електронен глас, който съобщаваше номера и инструктираше обаждащия се да остави съобщение. Това беше безлично, но в края на краищата и светът беше такъв.

Настрои програмата и друг електронен глас му каза, че има девет съобщения. Той се изненада от броя им, защото телефонът бе включен едва сутринта, но мигновено изпита надежда, че може би някое е от Никол. А вероятно няколко. Може би тя бе променила решението си. Представи си как връща всички мебели, които Моника бе поръчала за него по интернет, и се видя как отново пренася кашоните с дрехите си в къщата на Амалфи Драйв.