Майкъл Конъли: Рисковете на професията

А отдолу с дребен шрифт пишеше: „Той мисли така. Двайсет и девет годишният вундеркинд Хенри Пиърс държи молекулния прекъсвач, който може да се окаже ключът за нова ера в компютрите и електрониката.“

Мигът беше едва преди пет години, но Пиърс още изпитваше носталгия, когато гледаше корицата на списанието. Въпреки смущаващото определение „вундеркинд“ животът му се бе променил, когато броят на „Форчън“ стигна до широката публика. След това надпреварата започна сериозно. Инвеститорите сами дойдоха при него. Появиха се конкуренти. Чарли Кондън. Дори хората на Джей Лено потърсиха дългокосия химик сърфист. Най-хубавият момент беше, когато Пиърс написа чека за сканиращия електронен микроскоп.

Възникна и напрежението — да действа, да направи следващата крачка. Ако можеше да избира, нямаше да се върне назад. Но Пиърс обичаше да си спомня мига заради всички неща, които не знаеше тогава. В това нямаше нищо лошо.

Асансьорът се спускаше толкова бавно, че сякаш изобщо не се движеше. Беше направен така, че да елиминира всички възможни вибрации. Те бяха врагът и изкривяваха данните и измерванията в лабораторията.

Вратата на подземното ниво бавно се отвори и Пиърс слезе. Използва кодираната си карта, за да мине през първата врата и щом се озова в малкия коридор, набра комбинацията за октомври на втората врата, отвори я и влезе в лабораторията.

Помещението се състоеше от няколко по-малки лаборатории, скупчени около главната стая или дневната, както я наричаха. Нямаше прозорци. Стените бяха облицовани с изолационен материал, съдържащ медни стружки, който не допускаше електронния шум отвън.

Вляво беше химическата лаборатория, или „чистата стая“, където се правеха и съхраняваха в хладилници разтворите на молекулните прекъсвачи. Там имаше и инкубатор за проекта „Протей“, който наричаха „фермата за клетки“.

Отсреща се намираше електрическата лаборатория, или „пещта“, а до нея беше лабораторията за наблюдения с електронния микроскоп. В задната част на дневната се помещаваше лазерната лаборатория.

Помещението беше безлюдно, компютрите бяха изключени и в изследователските станции нямаше хора, но Пиърс долови познатата миризма на врящ въглерод. Провери присъствената книга и видя, че Грумс се е подписал на влизане, но още не е излязъл. Пиърс се приближи до електрическата лаборатория и погледна през остъклената врата, но не видя никого, затова отвори и влезе. Горещината и миризмата мигновено го блъснаха в лицето. Вакуумната пещ беше включена. Правеше се нова партида въглеродни жици. Пиърс предположи, че Грумс е започнал да ги загрява и после е излязъл от лабораторията, за да си почине или да хапне нещо. Това беше разбираемо. Миризмата на врящ въглерод бе непоносима.

Той излезе от лабораторията и затвори вратата, после се приближи до изследователската станция, написа паролите и прегледа информацията за тестовете с прекъсвачите, които Грумс смяташе да направи. Според компютърния дневник Грумс бе извършил две хиляди теста върху нова група от двайсет прекъсвачи. Химично синтезираните прекъсвачи бяха основните входно-изходни портали, които един ден щяха да бъдат използвани за изграждането на интегрална компютърна верига.

Пиърс забеляза пълна до половината чаша с кафе до монитора. Кафето беше на Лараби, защото беше без сметана. Всички останали в лабораторията използваха сметана, с изключение на имунолога, включен в проекта „Протей“.

Докато се колебаеше дали да продължи с тестовете, или да прегледа работата на Лараби върху „Протей“, погледът му се плъзна нагоре към стената зад компютрите. Там с тиксо бе залепена монета от десет цента. Грумс я бе сложил там преди две години. Това беше шега, но и убедително напомняне за целта им — компютър с размера на монета от десет цента. Понякога монетата сякаш им се присмиваше. Рузвелт се бе извърнал на другата страна и не им обръщаше внимание.

Пиърс изведнъж осъзна, че тази нощ няма да може да работи. Бе прекарал толкова много нощи в лабораторията, че загуби Никол. И други неща. Сега, когато вече се бяха разделили, той можеше да работи без колебание и чувство за вина, но внезапно установи, че не е в състояние да го направи. Ако някога разговаряха отново, щеше да й го каже. Може би това беше доказателство, че се променя. И да означава нещо за нея.

Изведнъж зад него се чу трясък и той подскочи на стола. Обърна се, очаквайки да види Грумс. Но през вратата мина Клайд Върнън — едър и силен мъж с плешиво теме. Лицето му беше червендалесто и му придаваше вид на постоянно втрещен от ужас. Върнън беше на петдесет и пет години — най-възрастният човек в компанията. След него беше четирийсетгодишният Чарли Кондън.