Майкъл Конъли - Рисковете на професията

— Не отговори на въпроса ми. Тя получи ли обезщетение?

— Разбира се. Половин година ще взима заплата и две години ще има медицинско осигуряване и застраховка живот. Освен това ще продаде къщата и ще запази всички приходи. Доволен ли си? Не мисля, че е уязвима. Вероятно само от къщата ще получи над сто хиляди.

Върнън се поуспокои, когато чу, че Чарли Кондън знае. Той смяташе Чарли за част от практическата, делова страна на компанията, докато Пиърс беше преходният талант. И това го караше да го уважава по-малко. Чарли беше различен. Той се занимаваше само с бизнес. Щом се бе подписал за напускането на Никол, значи всичко беше наред.

Но дори да беше доволен, Върнън никога нямаше да признае това пред Пиърс.

— Съжалявам, ако въпросите ми не са ти харесали. Но работата и задължението ми е да поддържам сигурността на тази фирма и на проектите й. Има много хора и компании, чиито капитали трябва да се пазят.

Върнън намекваше за причината, поради която бе тук. Чарли Кондън го бе наел преди година, за да се натегне. Върнън беше в „Амедео“, за да предразполага потенциалните инвеститори, които трябваше да знаят, че проектите на компанията са в безопасност, а следователно и вложенията им. Биографията на Върнън беше внушителна и по-жизненоважна за „Амедео“ от действителната работа, която вършеше като шеф на охраната.

Когато за пръв път дойде в компанията, Морис Годард бе представен и на Върнън и двайсет минути разговаря с него за мерките за сигурност и за персонала.

Пиърс го погледна и изпита желание да му се разкрещи и да му каже, че средствата им скоро ще свършат, и колко е незначителен в общия замисъл на нещата.

Но не го направи.

— Разбирам загрижеността ти, Клайд. Но не мисля, че трябва да се притесняваш за Никол. Всичко е наред.

Върнън кимна и най-после отстъпи, вероятно доловил нарастващото напрежение на Пиърс.

— Може би имаш право.

— Благодаря.

— Каза, че продаваш къщата.

— Никол я продава.

— Да. А ти премести ли се? Имаш ли телефон?

Пиърс се поколеба. Върнън не беше в приоритетния списък на хората, които знаеха новия му телефонен номер и адрес. Уважението беше двустранно. Пиърс смяташе Върнън за способен, но знаеше, че е получил работата в „Амедео“ благодарение на службата си във ФБР. Половината от двайсет и петте години в Бюрото Върнън бе прекарал в полевия офис в Лос Анжелис, разследвайки чиновнически престъпления и корпоративен шпионаж.

Но според Пиърс Върнън беше позьор. Той непрекъснато беше в движение, обикаляше по коридорите и тряскаше вратите като човек, изпълняващ важна задача. Но осигуряването на безопасността на трийсет и тримата служители на компанията не беше кой знае колко важна задача. Пък и само десетима от тях имаха достъп до компютърната лаборатория, където се пазеха тайните.

— Имам нов телефонен номер, но не го помня — излъга Пиърс. — Ще ти го кажа веднага щом мога.

— А адресът?

— „Сандс“, до плажа, апартамент 1201.

Върнън извади миниатюрно тефтерче и записа информацията. Приличаше на ченге от стар филм. Защо винаги имаха такива тефтерчета? Това беше въпрос, който Коуди Зелър бе задал веднъж, докато гледаха заедно полицейски филм.

— Сега ще се залавям за работа, Клайд. В края на краищата инвеститорите разчитат на нас, нали?

Върнън го погледна и повдигна вежди в недоумение, сякаш се опитваше да прецени дали Пиърс не се шегува.

— Да. Ще те оставя да работиш — каза той и излезе.

Но Хенри отново осъзна, че не е в състояние да работи. Беше го обзела инертност. За пръв път от три години той беше необременен от интереси извън лабораторията и свободен да работи, но нямаше желание да го прави.

Изключи компютъра, стана и излезе.

Върна се в кабинета си и запали лампите ръчно. Сензорът за разпознаване на гласа беше пълна тъпотия — нещо, инсталирано, за да смайва потенциалните инвеститори, които Чарли Кондън водеше през няколко седмици. Ефектна джунджурия. Като камерите за наблюдение и Върнън. Но Чарли заяви, че всичко това е необходимо. Символизирало важното естество на работата им. Помагало на инвеститорите да си представят проектите и значението на компанията. Насърчавало ги да напишат чек.

Но в резултат на това, макар и обзаведени по последна дума на техниката, офисите изглеждаха бездушни. Пиърс бе започнал в склад с нисък наем в Уестчестър, като отчиташе данните от експериментите между излитанията и кацанията на самолетите на международното летище в Лос Анжелис. Нямаше служители. А сега имаше толкова много, че не помнеше имената им. Тогава караше Фолксваген костенурка с вдлъбнати брони, а сега — беемве. Нямаше съмнение, че той и „Амедео Текнолоджис“ бяха изминали дълъг път. Но Пиърс установи, че все по-често се връща към спомените за онази лаборатория в склада под писта номер седемнайсет. Приятелят му Коуди Зелър веднъж каза, че Пиърс ще умре, шепнейки думите „Писта седемнайсет“. И Пиърс смяташе, че Зелър може би има право.