Майкъл Конъли - Рисковете на професията

— Стресна ме, Клайд.

— Без да искам.

— Тук правим чувствителни измервания. Тряскането на вратите може да съсипе някой експеримент. За щастие, само преглеждах тестовете.

— Съжалявам, доктор Пиърс.

— Не ме наричай така, Клайд. Викай ми Хенри. Е, нека да отгатна. Търсил си ме и Рудолфо ти е съобщил, когато съм пристигнал. И това те е накарало да дойдеш тук. Дано да не живееш далеч.

— Трябва да поговорим — каза Върнън, без да обръща внимание на сполучливите умозаключения на Пиърс. — Получи ли съобщението ми?

Двамата бяха в началните етапи на опознаването. Макар да беше най-възрастният служител в „Амедео“, Върнън беше тук най-отскоро. Хенри вече бе забелязал, че му е трудно да го нарича на малко име и да му говори на „ти“. Вероятно се дължеше на възпитанието. Пиърс беше президент на компанията, макар да бе двайсетина години по-млад от Върнън, който бе постъпил на работа тук, след като двайсет и пет години бе служил във ФБР. Вероятно мислеше, че е невъзпитано да се обръща към Пиърс на малко име, а пък разликата в годините не му позволяваше да го нарича господин Пиърс. Беше му по-лесно да използва научната му титла. Но по всяка вероятност не смяташе да го нарича по име, ако е възможно.

— Преди петнайсет минути получих съобщението ти по електронната поща — каза Пиърс. — Не бях в кабинета си. Може би щях да ти се обадя, когато си свършех работата тук. Искаш да разговаряме за Никол, нали?

— Да. Какво стана?

Пиърс безпомощно сви рамене.

— Тя напусна работата си и… мен.

— Кога стана това?

— Трудно е да се каже, Клайд. Постепенно. Но миналата седмица играта загрубя. Съгласи се да остане до днес. Вярно, когато те доведохме тук, ме предупреди, че трябва да знаеш всичко за служителите. Мисля, че така се изрази. Според мен имаш право.

Върнън направи крачка към него.

— Защо не ми каза?

Лицето му се зачерви още повече. Върнън беше ядосан и полагаше усилия да се сдържа. Не ставаше дума толкова за Никол, колкото за потребността му да укрепи положението си в компанията. В края на краищата той не бе напуснал ФБР след толкова много години само за да бъде държан в неведение от някакъв шеф, който беше учен хипар и вероятно през почивните дни пушеше марихуана.

— Знам, че трябваше да ти кажа, но тъй като бяха намесени и лични проблеми… Не исках да говоря за това. И да ти кажа истината, вероятно тази вечер нямаше да ти се обадя, защото още не желая да говоря по този въпрос.

— Налага се да говорим. Тя беше разузнавачът на компанията. Не трябваше да й се позволява да си тръгне ей така.

— Информацията още е тук. Проверих, макар че не беше необходимо. Никол не би направила онова, за което намекваш.

— Нямам предвид некоректност. Просто се опитвам да бъда изчерпателен и предпазлив. Това е всичко. Намерила ли си е друга работа?

— Доколкото знам, не. Но Никол подписа декларация за конфиденциална тайна, когато я назначихме. Не трябва да се тревожиш за нея, Клайд.

— Така си мислиш ти. Какви са финансовите споразумения при напускане?

— Какво ти влиза в работата?

— Нуждаещият се от пари човек е уязвим. Работата ми е да знам дали някой бивш или настоящ служител, който познава отблизо проекта, е уязвим.

Пиърс се раздразни от бързите въпроси и от снизходителното му отношение — но пък Върнън се държеше така с всички.

— Първо, Никол не знае почти нищо за проекта. Тя събираше информация за конкурентите, не за нас. И за да го прави, трябваше да има известна представа какво правим тук. Но не смятам, че е наясно с подробностите, нито докъде сме стигнали с проекта. Както и ти, Клайд. Така е по-безопасно. И второ, ще отговоря на следващия ти въпрос, преди да си го задал. Не съм й разказал с какво точно се занимаваме тук. Не е ставало дума. Никол си вършеше работата и това вероятно беше главният проблем с нас. Защото за мен работата е животът ми. А сега, ако нямаш други въпроси, искам да свърша нещо.

Пиърс се надяваше, че замаскирането на единствената лъжа в кратката му реч и възмущението му ще отпратят Върнън.

— Кога разбра за това Чарли Кондън?

Кондън беше главният отговорник за финансирането на компанията, но най-важното — човекът, довел Върнън.

— Казахме му вчера — отговори Пиърс. — Заедно. Чух, че Никол се уговаря да говори с него за последен път, преди да напусне днес. Какво да направя, ако Чарли не ти е казал? Може би и той е решил, че не е необходимо.

Това беше удар, който напомняше на Върнън, че е пренебрегнат дори от поддръжника си. Но бившият служител на ФБР само се намръщи и продължи: