Майкъл Конъли: Рисковете на професията

Поради причини за сигурност Пиърс никога не оставяше компютъра си включен, нито свързан с телефонната линия, когато не работеше с него. Поради същите причини нямаше и клетъчен телефон, пейджър или персонален дигитален асистент. Не носеше и преносимия си компютър. Страдаше от параноя — наследствена шизофрения според Никол, но беше и предпазлив и практичен изследовател. Знаеше, че всеки път, когато включи външна линия в компютъра си или говори по клетъчен телефон, това е опасно като да забие игла в ръката си или да прави секс с непозната. Никога не знаеш какво може да си навлечеш. За някои хора това вероятно беше тръпката от секса. Но не и част от тръпката да правиш научни открития.

Имаше няколко съобщения, но той реши да прочете само три. Първото беше от Никол и Пиърс го отвори веднага, отново с надежда в сърцето, която го накара да се почувства неудобно, защото граничеше със сълзлива сантименталност.

Но съобщението не беше такова, каквото искаше. Беше кратко, по същество и толкова професионално, че бе лишено от всякакъв намек за злополучната им връзка. Просто последен жест от бивша служителка, преди тя да се залови с по-големи и хубави неща — и в кариерата, и в любовта.

Хюлет,

Махам се оттук.

Всичко е в папките. (Между другото, сделката на „Бронсън“ най-после стигна до медиите. Си Джей Ем Ен първа се добра до нея. Нищо ново, но може би ще искаш да провериш.)

Благодаря за всичко. Желая ти късмет.

Пиърс дълго гледа съобщението. Забеляза, че е изпратено в 16.55, само преди няколко часа. Нямаше смисъл да отговаря, защото електронният й адрес бе изтрит от системата в седемнайсет часа, когато Никол бе върнала кодираната си карта. Тя бе напуснала, а нямаше нищо по-трайно от това да те заличат от системата.

Беше го нарекла Хюлет и той дълго се пита защо. В миналото Никол употребяваше името като галено. Тайно име, каквото би използвал само любим човек. Основаваше се на инициалите му — ХП, като на „Хюлет Пакард“, огромния производител на компютри, който беше като Голиат в сравнение с Давид на Пиърс. Никол винаги го казваше с усмивка. Само на нея й бе простено да му измисли прякор с името на конкурента. Но защо го бе използвала в последното си съобщение? Дали се бе усмихвала мило, когато го бе писала? Или тъжно? Дали се бе колебала, променяйки решението си за връзката им? Имаше ли още шанс, надежда за помирение?

Пиърс не беше в състояние да прецени мотивите на Никол Джеймс. Не можеше да го направи. Сложи ръце на клавиатурата и запамети съобщението — премести го във файла, където съхраняваше всички писма, които Никол му бе изпратила по време на тригодишната им връзка. В съобщенията можеше да бъде прочетена цялата история на взаимоотношенията им — хубавите и лошите неща и как от колеги бяха станали любовници. Писмата бяха около хиляда. Пиърс знаеше, че запазването им граничи с мания, но това беше установена практика за него и той го правеше автоматично. Имаше и файл за деловите си връзки. Файлът за Никол бе започнал по този начин, но после се бяха сближили и Пиърс предполагаше, че ще бъдат партньори за цял живот.

Прегледа списъка с писмата на Никол Джеймс, прочете темите така, както друг мъж би се любувал на снимки на стара любима, и се усмихна на някои. Никол беше майстор на остроумията и ироничните забележки. По-късно, поради необходимост, за която той знаеше, тя усъвършенства язвителността и накрая обидата. Погледът му спря на една от темите — къде живееш? — и Пиърс отвори съобщението. Беше изпратено преди четири месеца и загатваше какво ще се случи между двамата. Съобщението представляваше началото на края за тях — точката, от която няма връщане.

Питах се къде живееш, защото от четири нощи не съм те виждала на Амалфи Драйв. Очевидно от връзката ни няма да излезе нищо, Хенри. Трябва да поговорим, но ти вечно не си вкъщи. Трябва ли да дойда в лабораторията, за да говорим за личните си взаимоотношения? Това определено ще бъде тъжно.

Той си спомни, че след като получи това съобщение, се прибра, за да разговарят. И резултатът беше първата им раздяла. Хенри живя четири дни в хотел, като непрекъснато я увещаваше по телефона, електронната поща и с цветя да бъде поканен да се върне на Амалфи Драйв. Последваха неподправени усилия от негова страна. Прибираше се вкъщи всяка вечер в осем поне една седмица. После нещата отново се изплъзнаха от контрол и Пиърс оставаше в лабораторията до късно след полунощ.

Затвори съобщението и файла. Някой ден щеше да направи разпечатка на всички писма и да ги чете като роман. Знаеше, че това ще е съвсем обикновена история за обсебеността на един мъж, накарала го да загуби най-важното за него. Ако беше книга, би я озаглавил „Рисковете на професията“.