Майкъл Конъли: Завръщането на поета

— Коя е жертвата?

— Още не знаем. Случило се е отдавна. Тъкмо започваме. Разкопките вървят бавно.

— Каза първото тяло. Още колко има?

— Когато си тръгнах, бяхме стигнали до четири. Смятаме, че има още.

— Причина за смъртта?

— Прекалено е рано.

Рейчъл замълча и се замисли. Първите въпроси, които преминаха през филтрите й, бяха защо там и защо сега.

— Не ти се обаждам само за да ти съобщя, Рейчъл. Важното е, че Поета се е върнал в играта и искаме да се покриеш.

Рейчъл кимна. Беше ясно, че ще иде там.

— Шери?

— Да?

— Защо предполагате, че той е пратил колета?

— Не предполагаме. Сигурни сме. Съвсем наскоро идентифицирахме един пръстов отпечатък от СГП. Сменил е батериите и върху едната имаше отпечатък от палец. Робърт Бакъс. Той е. Върнал се е.

Рейчъл бавно разтвори юмрук и се вторачи в дланта си. Все още бе като на статуя. Ужасът, който беше изпитала само преди миг, се променяше. Можеше да го признае пред себе си, но не и пред друг. Усещаше как адреналинът нахлува в кръвта й и я прави по-тъмночервена. Почти черна. Очакваше това обаждане. Всяка нощ спеше с мобилния телефон до ухото си. Да, това бе част от работата й. Спешните повиквания. Ала това беше единственото обаждане, което очакваше.

— Точките от маршрута могат да се обозначават с имена — прекъсна мълчанието Дей. — До петнайсет знака с интервалите. Той е нарекъл тая точка „Здравей, Рейчъл“. Предполагам, че има още нещо за теб. Все едно те вика, има някакъв план за теб.

В паметта на Рейчъл се появи образ на мъж, падащ по гръб през стъкло и изчезващ в мрака. В тъмната бездна долу.

— Идвам — отвърна тя.

— Действаме от оперативната служба във Вегас. Така е по-лесно да запазим всичко в тайна. Само внимавай, Рейчъл. Нямаме представа какво е намислил. Пази си гърба.

— Винаги си пазя гърба.

— Обади ми се, когато научиш кога пристигаш, и ще те взема.

После натисна бутона и прекъсна връзката. Посегна към нощното шкафче и включи лампата. За миг си спомни съня, неподвижната черна вода и небето над нея, като черни огледала едно срещу друго. И по средата се носеше тя.

Когато пристигнах пред дома си в Лос Анджелис, Грасиела Маккейлъб чакаше до колата си. Беше дошла навреме за срещата ни, за разлика от мен. Бързо паркирах и изскочих навън да я поздравя. Не ми се стори разстроена. Изглежда, го приемаше в крачка.

— Много извинявайте, че закъснях, Грасиела. Попаднах в сутрешното задръстване.

— Няма нищо. Даже ми беше приятно. Тук е адски тихо.

Отключих вратата. Когато я натиснах, за да я отворя, тя се опря в нещо от пощата на пода. Трябваше да се наведа и да провра ръка вътре, за да издърпам пликовете и да отворя вратата.

Изправих се, обърнах се към Грасиела и я поканих с жест. Тя мина покрай мен и влезе. При тези обстоятелства не можех дай се усмихна. За последен път я бях видял на погребението. Сега изглеждаше съвсем мъничко по-добре — скръбта все още личеше в очите и ъгълчетата на устата й.

Докато минаваше покрай мен в тесния коридор, усетих сладък дъх на портокал. Спомних си го от погребението, когато бях хванал ръцете й, бях й изказал съболезнованията си и й бях предложил помощ, ако има нужда от каквото и да било. Тогава носеше траур. Днес носеше лятна рокля на цветя, която повече подхождаше на парфюма. Въведох я в дневната и я поканих да седне на дивана. Попитах я дали иска нещо за пиене, макар да знаех, че вкъщи няма нищо, освен сигурно една-две бутилки бира и вода от чешмата.

— Няма нужда, господин Бош. Благодаря ви.

— Наричайте ме Хари, моля. Никой не ми вика „господин Бош“.

Сега вече се опитах да се усмихна, но това ней подейства. И не знаех защо съм очаквал противното. През живота си бе преживяла много неща. Бях гледал филма. А сега и последната трагедия. Седнах на стола срещу дивана и зачаках. Тя се прокашля преди да заговори.

— Сигурно се чудите защо поисках да разговарям с вас. По телефона не бях много общителна.

— Няма нищо — отвърнах аз. — Но ме заинтригувахте. Случило ли се е нещо? С какво мога да ви помогна?

Тя заби поглед в ръцете си — стискаше черната си мънистена чантичка в скута си. Приличаше на вещ, купена специално за погребението.

— Наистина се случи нещо и нямам представа към кого да се обърна. Знам достатъчно от Тери — искам да кажа как работят, — за да съм наясно, че не мога да отида в полицията. Още не. Освен това те сами ще дойдат при мен. Съвсем скоро, предполагам. Но дотогава имам нужда от човек, на когото мога да се доверя и който ще ми помогне. Мога да ви платя.