Майкъл Конъли: Завръщането на поета

— От последната доза ли са?

— Да. Запазих тези две и дадох четири на приятелката си в клиниката.

Като действах през плика, отворих едната капсула. Тя поддаде лесно, без да се повреди нито една от двете части. Белият прах се изсипа в плика. Разбрах, че не е трудно да изсипеш съдържанието на капсулите и да го подмениш с безполезен прах.

— Значи искате да кажете, че когато е заминал на последното пътуване, Тери е взимал хапчета, които би трябвало да са поддържали живота му, но всъщност те не са имали никакво действие. В известен смисъл всъщност са го убивали.

— Точно така.

— Откъде са тези хапчета?

— Шишенцата са от аптеката на болницата. Но може да са ги подменили навсякъде.

Тя замълча и ме остави да смеля отговора й.

— Какви са намеренията на доктор Хансън?

— Каза, че нямал друг избор. Ако подмяната е станала в болницата, трябвало да разбере. Може да са застрашени други пациенти.

— Едва ли. Нали са подменени две различни лекарства. Това означава, че най-вероятно се е случило извън болницата. След като са стигнали при Тери.

— Знам. И той така каза. Щял да съобщи на властите. Бил длъжен. Но не знам нито на кого ще съобщи, нито какви мерки ще вземат. Болницата е в Лос Анджелис, а Тери умря на яхтата си на четирийсет километра от брега на Сан Диего. Не знам кой ще…

— Сигурно делото първо ще отиде в бреговата охрана и после ще бъде пренасочено към ФБР. Накрая. Но това ще отнеме няколко дни. Можете да ускорите нещата, ако още сега се обадите в Бюрото. Не разбирам защо вместо с тях, разговаряте с мен.

— Не мога. Поне засега.

— Защо? Естествено, че можете. Не биваше да се обръщате към мен. Съобщете в Бюрото, свържете се с хората, с които е работил. Те ще се заемат веднага, Грасиела. Убеден съм.

Тя се изправи, отиде до плъзгащата се врата и погледна навън. Беше един от ония дни, в които смогът е толкова гъст, че като че ли може да се възпламени.

— Вие сте били детектив. Помислете. Някой е убил Тери. Не може да е случайна подмяна — не и на две различни лекарства от две различни шишенца. Направено е нарочно. Тогава следващият въпрос е кой е имал достъп до лекарствата му. Кой е имал мотив? Първо ще се сетят за мен и може да престанат да търсят по-нататък. Имам две деца. Не мога да рискувам.

Грасиела се обърна и ме погледна.

— А аз не съм го направила.

— Какъв мотив?

— Първо, пари. Когато работеше в Бюрото, му бяха направили застраховка живот.

— Първо ли? Това означава ли, че има и второ?

Тя сведе поглед към пода.

— Аз обичах мъжа си. Но имахме проблеми. През последните няколко седмици той спеше на яхтата. Сигурно тъкмо затова се е съгласил да приеме толкова дълъг ангажимент. Обикновено правеше еднодневни пътувания.

— Какви проблеми, Грасиела? Ако ще се занимавам със случая, трябва да знам.

Тя сви рамене, като че ли не знаеше отговора, ала после отвърна:

— Живеехме на остров и на мен вече не ми харесваше. Струва ми се, не е голяма тайна, че исках да се върнем на континента. Проблемът беше, че заради работата си в Бюрото, той се боеше за децата ни. Боеше се от света. Искаше да защити децата от света. Аз исках друго — да видят света и да се подготвят за него.

— Това ли беше всичко?

— Имаше и други неща. Не бях доволна, че продължаваше да работи по различни следствия.

Изправих се и се приближих до нея. Отворих вратата, за да освежа въздуха. И разбрах, че е трябвало да го направя още на влизане. Вътре миришеше на вкиснато. Бях отсъствал две седмици.

— Какви следствия?

— Той беше като вас. Преследваха го някогашните му дела. Имаше папки, цели кашони с папки на яхтата.

Бях ходил на тази яхта много отдавна. На носа имаше каюта, която Маккейлъб беше превърнал в кабинет. Спомних си, че бях видял кашоните на горното легло.

— Тери дълго се опитваше да крие от мен, но накрая стана явно и престанахме да се преструваме. През последните няколко месеца често ходеше на континента. Когато нямаше клиенти. Това стана причина да се караме и той твърдеше, че просто не може да се откаже.

— Следствието само едно ли беше, или имаше повече?

— Не знам. Никога не ми е казвал точно върху какво работи и аз никога не съм го питала. Не ме интересуваше. Исках само да престане. Исках да прекарва повече време с децата. А не с ония хора.

— С кои хора?

— Хората, които толкова го интересуваха — убийците и техните жертви. Семействата им. Те му бяха станали фиксидея. Понякога си мисля, че бяха по-важни за него от нас.