Майкъл Конъли: Завръщането на поета

— И с какво си се занимавал? — попита той. — Ченге ли си бил?

— Почти трийсет години. В полицейското управление на Лос Анджелис. Половината от това време работих в отдел „Убийства“.

— Убийства значи, а? Познаваше ли Терора?

— Моля?

— Искам да кажа, Тери. Виках му Терора.

— Защо?

— Не знам. Просто така му виках. На всички измислям прякори, Тери лично беше виждал световния терор, нали разбираш какво искам да кажа? Виках му Терора.

— Ами аз? Какъв ще е моят прякор?

— Ти…

Той ме погледна като скулптор, измерващ гранитен блок.

— Хм, ти си Хари Куфара.

— Защо?

— Защото си малко смачкан, като че излизаш от куфар.

Кимнах.

— Бива си те.

— Е, значи си познавал Тери, така ли?

— Да, познавах го. Водили сме заедно няколко следствия, когато служеше в Бюрото. После още едно, след като получи ново сърце.

Той щракна с пръсти и ме посочи с показалец.

— Спомних си те! Ти беше ченгето. Оня, дето е бил тук на яхтата си през нощта, когато са се появили двете мутри да го очистят. Ти си го спасил и после той ти е върнал жеста и е спасил теб.

Отново кимнах.

— Точно така. Сега може ли да ти задам няколко въпроса, Бъди?

Той широко разпери ръце, с което показа, че е на мое разположение и няма какво да крие.

— Естествено, мой човек. Не исках да ти гепя микрофона, нали разбираш.

Извадих си бележника и го сложих на масата.

— Благодаря. Да започнем с последното плаване. Разкажи ми за него.

— Хм, какво те интересува?

— Всичко.

Локридж подсвирна.

— Тя е дълга и широка.

Обаче започна да ми разказва историята. Началото отговаряше на малкото, което бях чел в лосанджелиските вестници и което бях чул на погребението на Маккейлъб. Тери и Локридж имали клиент, който ги наел за четири дни и три нощи, за да ловят риба във водите на Бая Калифорния. Докато се връщали в Авалон на Каталина на четвъртия ден, Маккейлъб припаднал на руля. Намирали се на трийсет и пет километра от сушата, по средата между Сан Диего и Лос Анджелис. Излъчили радиосигнал за бедствие до бреговата охрана и им пратили спасителен хеликоптер. Маккейлъб бил транспортиран до болница в Лонг Бийч, където обаче само регистрирали смъртта му.

Когато приключи разказа си, кимнах, като че ли съм потвърдил вече известната ми информация.

— Ти лично ли го видя да припада?

— Не, обаче го усетих.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами, той беше на руля. Аз бях в каютата с клиента. Плавахме на север към брега. Клиентът вече беше наловил достатъчно риба, затова даже не бяхме хвърлили въдиците. Тери се движеше бавно, може би с двайсет и пет възела. Та ние с Ото, клиента де, бяхме в каютата, когато изведнъж яхтата зави под деветдесет градуса на запад. Към открито море, мой човек! Знаех, че това не ни влиза в плана, затова се качих горе и надникнах. Видях Тери свлечен върху руля. Беше припаднал. Изтичах при него. Беше жив, обаче беше в безсъзнание.

— И ти какво направи?

— Едно време съм работил като спасител. На плажа Венис Бийч. Още помня как се прави дишане уста в уста. Повиках Ото на палубата и започнах да обдишвам Тери, а клиентът обърна яхтата към сушата и повика бреговата охрана по радиостанцията. Така и не успях да свестя Тери, но продължих да го обдишвам, докато не пристигна хеликоптерът. Доста се забавиха.

Записах го в бележника си. Не защото бе важно, а защото исках Локридж да знае, че го взимам на сериозно и че каквото смята за важно, е важно и за мен.

— За колко време пристигнаха?

— Двайсет, двайсет и пет минути. Не съм сигурен, обаче ти се струва цяла вечност, когато се опитваш да поддържаш дишането на човек.

— Да, всички, с които разговарях, казаха, че си направил всичко възможно. Значи не е изрекъл нито дума, така ли? Просто се е свлякъл на руля.

— Точно така.

— Тогава какви са последните думи, които ти каза?

Локридж задъвка нокътя на единия си палец.

— Труден въпрос. Струва ми се, че беше, когато се върна при перилата до стълбата и извика, че до залез-слънце ще сме си вкъщи.

— И след колко време е припаднал?

— Може би след половин час или малко повече.

— Тогава добре ли изглеждаше?

— Да, беше си обичайният Терор, нали разбираш? Никой не можеше да предвиди какво ще се случи.

— Значи вече бяхте прекарали цели четири дни на яхтата, така ли?

— Да, при това бяхме доста натясно, защото клиентът спеше в голямата каюта. Ние с Тери бяхме в предната.

— През това време виждаше ли Тери ежедневно да си пие лекарствата? Нали се сещаш, всички хапчета, които е трябвало да взима?