Майкъл Конъли: Завръщането на поета

Локридж уверено кимна.

— А, да, постоянно гълташе хапове. Всяка сутрин и вечер. Били сме заедно на много плавания. Такъв му беше ритуалът — определяше си вахтата по него. Никога не забравяше. Оня път също.

Записах си още някои неща, просто за да продължа да мълча и Локридж да може да продължи да говори. Само че той не продължи.

— Да е споменавал, че имат различен вкус или че се чувства различно, след като ги е изпил?

— Това ли било? Опитвате се да докажете, че Тери е сбъркал таблетките и да не му изплатите застраховката, а? Ако знаех, че е това, изобщо нямаше да се съглася да приказвам с теб.

Той понечи да стане. Пресегнах се и го хванах за ръката.

— Седни, Бъди. Не е това. Не работя в застрахователна компания.

Той тежко се отпусна на пейката и погледна ръката ми върху своята.

— Тогава какво?

— Вече знаеш какво. Просто потвърждавам, че смъртта на Тери е такава, каквато се предполага.

— Каквато се предполага ли?

Разбрах, че съм сбъркал в избора си на думи.

— Искам да кажа, че проверявам дали не са му помогнали.

Локридж ме изгледа продължително и бавно кимна.

— Например хапчетата му да са били подменени, така ли?

— Може би.

Той решително вирна брадичка. Стори ми се искрен.

— Имаш ли нужда от помощ?

— Може да се наложи, да. Утре сутрин отивам на Каталина. Ще огледам яхтата. Можем ли да се срещнем там?

— Разбира се.

Стори ми се възбуден и разбрах, че по-късно ще го отрежа, но засега се нуждаех от пълното му съдействие.

— Хубаво. Дай да ти задам още няколко въпроса. Разкажи ми за клиента. Отпреди ли познаваше тоя Ото?

— А, да, той ни наема по два пъти годишно. Живее на острова, това е единствената причина да ни ангажира за няколко дни. Разбираш ли, това беше проблемът с бизнеса, обаче Терора не го интересуваше. Той си беше доволен просто да виси в онова малко пристанище и да я кара с ангажименти за по половин ден.

— Чакай малко, Бъди. За какво говориш?

— Говоря за това, че Тери държеше яхтата на острова. И там ни наемаха посетители на Каталина, които искаха няколко часа да ловят риба. Не изпадаха големи ангажименти. Три, четири, петдневни курсове, за които печелиш добрите пари. Ото беше изключение, обаче той живее там и два пъти годишно ходи да лови риба край Мексико и да се забавлява.

Локридж ми съобщаваше повече информация и насоки за задаване на въпроси, отколкото можех да поема. Задържах вниманието си върху Маккейлъб, но определено щях да се върна на Ото, техния клиент.

— Значи казваш, че Тери се е задоволявал да я кара на дребно.

— Точно така. Все му виках: „Закарай я тая яхта на континента, пусни реклами и си намери сериозна работа“. Обаче той не искаше.

— Някога питал ли си го защо?

— Естествено. Искал да остане на острова. Не му се щяло постоянно да е далеч от семейството си. И му трябвало време, за да работи по досиетата си.

— За старите му случаи ли говориш?

— Да, за тях и за някои нови.

— Какви нови?

— Не знам. Постоянно режеше статии от вестниците и ги лепеше в папките си, звънеше по телефона, такива неща.

— На яхтата ли?

— Да, на яхтата. Грасиела не му даваше да го прави вкъщи. Той ми каза, че това ней харесвало. Понякога се стигаше дотам, че оставаше да спи на яхтата. Накрая. Мисля, че беше заради досиетата. Вманиачаваше се по нещо и накрая тя го пращаше да спи на яхтата, докато не му минеше.

— Той ли ти го каза?

— Нямаше нужда да ми го казва.

— Да си спомняш напоследък да се е интересувал от някакво разследване или досие?

— Не, той не ме занимаваше с такива неща. Помогнах му само в разследването на случая с неговия донор.

— Това смущаваше ли те?

— Не. Искам да кажа, бях готов да му помагам. Да гониш престъпниците е по-интересно, отколкото да гониш риба, но знаех, че неговият свят не е мой.

Отговорът му прозвуча шаблонно, все едно че повтаряше обяснение, което някога му е дал Маккейлъб. Реших да не задълбавам, обаче знаех, че по-късно пак ще продължа с тая тема.

— Добре, да се върнем на Ото. Колко пъти сте ловили риба с него?

— Това ни беше третият… не, четвъртият път.

— Винаги ли край Мексико?

— Май че да.

— С какво си изкарва прехраната, че може да си позволи такова нещо?

— Пенсионер е. Смята се за Зейн Грей 1 1 Зейн Грей (1875–1939) — американски писател на уестърни. — Б. пр. и иска да ходи за риба меч, за да си я окачва на стената. Може да си го позволи. Каза ми, че бил търговец, обаче никога не съм го питал какво е продавал.