Майкъл Конъли - Завръщането на поета

Почти бях очаквал Бъди Локридж да е с нея. Не го бях видял на ферибота и си мислех, че може да е отишъл на острова предишната вечер.

— Бъди още ли го няма?

— Не. И той ли ще дойде?

— Исках да прегледаме нещата на яхтата с него. Той обеща да дойде с първия ферибот, но го няма.

— Е, линията се обслужва от два ферибота. Следващият ще пристигне след четирийсет и пет минути. Сигурно ще дойде с него. Какво искаш да направиш първо?

— Искам да отида на яхтата. Ще започна оттам.

Отидохме до пристанището и се качихме на гумена лодка с извънбордов мотор до закотвените в редици яхти, които се поклащаха в такт на вълните. Яхтата на Тери, „Преследваща вълна“, бе втората от края на втория ред. Когато се приближихме и се блъснахме в стълбичката, ме обзе злокобно чувство. Тери беше умрял на тази яхта. Моят приятел, съпругът на Грасиела. Един от триковете на занаята ми някога бе да откривам или да създавам емоционална връзка с разследването. Това разпалваше огъня и ми осигуряваше нужния хъс Да ходя където трябва и да върша каквото трябва. Знаех, че този път не се налага да го търся. Нямаше нужда да си създавам емоционална връзка. Тя вече съществуваше. Достатъчно здрава.

Вперих очи в името на яхтата, написано с черни букви на кърмата, и си спомних, че Тери някога ми беше обяснил смисъла му. Преследваща вълна била вълната, от която трябвало да се пазиш. Тя се появявала ненадейно, връхлитала те изотзад. Полезна философия. Не можех да не се запитам защо Тери не е предусетил онова, което го е връхлетяло изотзад.

Неуверено скочих от гумената лодка върху стъпалото и се пресегнах да я завържа, ала Грасиела ме спря.

— Аз няма да се кача — каза тя.

И поклати глава, като че ли да отклони убеждаванията ми. Вместо това ми подаде връзка ключове. Взех ги и кимнах.

— Просто не искам да се качвам — прибави Грасиела. — Стига ми онзи път, когато дойдох да му събера лекарствата.

— Разбирам.

— А и така ще върна лодката на кея, за да може Бъди да дойде с нея, ако се появи.

— „Ако“ ли?

— Не можеш винаги да разчиташ на него. Поне така казваше Тери.

— А какво ще правя, ако не се появи?

— Просто махни на някое водно такси. Те обикалят през петнайсетина минути. Няма да имаш проблем. Можеш да го пишеш на моя сметка. Което ми напомня, че още не сме разговаряли за хонорара ти.

Трябваше да повдигне този въпрос, естествено, но и двамата знаехме, че не върша тази работа за пари.

— Не е необходимо — отвърнах. — Ако се съглася да се заема с това, искам само едно нещо в замяна.

— Какво?

— Веднъж Тери ми разказа за дъщеря ви. Че сте я кръстили Сиело Азул.

— Точно така. Той избра името.

— Някога обяснявал ли ти е защо?

— Просто каза, че му харесвало. Някога познавал момиче с това име.

Кимнах.

— В замяна искам някой ден да се запозная с нея — когато всичко това свърши, искам да кажа.

Желанието ми накара Грасиела да се замисли за миг. После кимна.

— Тя е мило момиче. Ще ти хареса.

— Убеден съм.

— Познаваш ли я, Хари? Момичето, на което Тери е нарекъл дъщеря ни?

Погледнах я и кимнах.

— Да, може да се каже. Ако искаш, някой ден ще ти разкажа.

Тя също кимна и отблъсна лодката от стълбичката. Помогнах й с крак.

— Ключето е за вратата на каютата — поясни Грасиела. — С останалите сам ще се оправиш. Надявам се да намериш нещо полезно.

Кимнах и вдигнах връзката ключове, като че ли щяха да отворят всички врати пред мен. Проследих я с поглед, докато се върна на кея, после се качих на кърмата и влязох в рубката.

Някакво чувство за дълг ме накара да се покатеря по стълбичката до горния рул преди да вляза в яхтата. Смъкнах брезентовото покривало и за миг застанах пред руля и седалката и си спомних разказа на Бъди Локридж за това как Тери припаднал точно тук. Някак си ми се струваше уместно да припадне на руля, но след всичко, което вече знаех, в същото време ми се струваше ужасно. Поставих ръка на облегалката, сякаш я отпусках на нечие рамо. Реших, че ще намеря отговорите на всичките въпроси.

С хромираното ключе от връзката, която ми бе дала Грасиела, се отключваше огледалната плъзгаща се врата, водеща към вътрешността на яхтата. Оставих я отворена, за да проветря. Вътре миришеше на сол и мухъл. Проследих вонята до стелажа с пръчки и макари. Изкуствените примамки още си бяха на кордите. Заключих, че не са били измити и складирани както трябва след последното плаване. Не беше имало време. Не беше имало причина.

Исках да сляза по стълбата в каютата на носа, където знаех, че Тери е държал всичките си документи, но реших да оставя това място за накрая. Щях да започна с общата каюта и да продължа надолу.