Майкъл Конъли - Завръщането на поета

Общата каюта бе функционално мебелирана с кушетка, стол и масичка отдясно. Зад седалката на вътрешния рул беше вградена чертожна маса. На отсрещната стена имаше ъглова гарнитура с червена кожена тапицерия. В ниската стена, която разделяше гарнитурата от камбуза, имаше телевизор, после идваше малкото стълбище, което водеше до предните каюти и банята.

Общата стая бе подредена и чиста. Застанах в средата и половин минута просто се оглеждах, преди да отида до чертожната маса и да отворя чекмеджетата. Маккейлъб беше държал там деловата си документация. Намерих списъци с клиенти и график за резервации. Имаше също данни за кредитни карти, които очевидно бе приемал като заплащане. Фирмата му имаше банкова сметка и в чекмеджето открих чекова книжка. Проверих счетоводната книга и видях, че почти всички приходи са отивали за гориво, пристанищни такси, риболовно и друго оборудване. Нямаше документи за плащане в брой, затова заключих, че ако бизнесът е бил печеливш, цялата печалба е идвала във формата на нерегистрирани приходи от клиенти в зависимост от броя им.

В най-долното чекмедже имаше папка с получени необезпечени чекове. Бяха само няколко и бяха получавани през определени периоди, при това не бяха за толкова големи суми, че сериозно да навредят на бизнеса.

Забелязах, че в чековата книжка и повечето фирмени документи фигурират имената на Бъди Локридж или Грасиела като отговорно лице. Грасиела ми бе обяснила причината: официалните доходи на Тери били ограничени. Ако печелел над определен лимит, който беше смайващо нисък, нямало да получава щатски и федерални медицински помощи. И ако се лишал от тях, щял сам да плаща медицинските си разходи — сигурно разорение за човек, на когото са трансплантирали сърце.

В папката с необезпечените чекове намерих и копие от шерифски доклад, който нямаше връзка с другите документи. Отнасяше се за инцидент отпреди два месеца, явно обир на „Преследваща вълна“. Жалбата беше подадена от Бъди Локридж и обобщението показваше, че от яхтата е взето само едно нещо — портативна система за глобално позициониране. Стойността й бе оценена на триста долара и моделът беше посочен като „Гъливер 100“. В допълнителната бележка се уточняваше, че тъжителят не може да съобщи серийния номер на липсващото устройство, тъй като го бил спечелил на покер от непознат.

След като приключих с повърхностния оглед на всички чекмеджета на чертожната маса, се върнах към клиентските папки и започнах да ги преглеждам по-подробно, като обърнах особено голямо внимание на клиентите, които Маккейлъб и Локридж бяха возили месец и половина преди смъртта на Тери. Нито едно име не ми се стори странно или подозрително и в папката нямаше бележки от Тери или Бъди, които да пораждат каквито и да било съмнения. Въпреки това извадих бележника от задния джоб на дънките си и съставих списък с имената на всички клиенти и датата на плаването. Така успях да видя, че плаванията в никакъв случай не са били редовни. В добри седмици бе имало три-четири половиндневни плавания. Една седмица изобщо не беше имало клиенти, друга — само един. Започвах да разбирам какво искаше да каже Бъди за необходимостта да преместят фирмата на континента, за да увеличат честотата и продължителността на плаванията. Маккейлъб бе управлявал фирмата като хоби, което беше направило развитието й невъзможно.

Естествено знаех причината, Тери бе имал друго хоби, ако можеше да се нарече така, и беше имал нужда от време за него. Тъкмо връщах документите в чекмеджето с намерението да се запътя към носа, за да се заема с другото хоби на Тери, когато чух вратата на каютата да се отваря зад мен.

Беше Бъди Локридж. Бе се качил на яхтата, без да чуя малкия мотор на гумената лодка и блъскането й в стълбичката. Не бях усетил и значителната му тежест, когато се беше качил на борда.

— Добрутро — поздрави той. — Извинявай за закъснението.

— Няма нищо. Имам много работа тук.

— Намери ли вече нещо интересно?

— Още не. Тъкмо се канех да сляза долу и да прегледам папките му.

— Хубаво. Ще ти помогна.

— Всъщност, Бъди, повече ще ми помогнеш, ако се обадиш на последния ви клиент.

Погледнах последното име, записано на страницата на бележника ми.

— Ото Уудол. Можеш ли да му позвъниш и да го попиташ дали ще е удобно следобед да се срещна с него?

— Само това ли? Накара ме да бия целия тоя път само за да се обадя по телефона, така ли?

— Не, имам въпроси към теб. Трябваш ми тук. Просто смятам, че не бива да ровиш в папките му. Поне засега.