Майкъл Конъли: Завръщането на поета

— Пенсионер, казваш? На колко е години?

— Не знам, към шейсет и пет.

— А къде е работил?

— Оттатък пролива, в Лонг Бийч, струва ми се.

— Какво искаше да кажеш преди малко с това, че ходел да лови риба и да се забавлява?

— Ами, каквото казах. Водехме го да лови риба и когато се отбивахме в Кабо, той винаги си имаше нещо заделено.

— Значи всяка вечер през това последно пътуване сте приставали в Кабо, така ли?

— Първите две вечери в Кабо, а третата — в Сан Диего.

— Кой избираше местата?

— Ами, Ото поиска да пренощуваме в Кабо, а Сан Диего беше точно на средата по обратния път.

— Какво правеше Ото в Кабо?

— Нали ти казвам, имаше си нещо заделено там. Вечер взимаше душ и излизаше в града. Мисля, че си имаше някоя сеньорита. Разговаряше по мобифона си.

— Женен ли е?

— Доколкото знам, да. Мисля, че тъкмо затова обича четиридневните курсове. Жена му си мисли, че е за риба и сигурно не знае, че се отбива в Кабо за по някоя Маргарита — нямам предвид коктейла.

— Ами Тери? Той ходеше ли в града?

— Не, Тери нямаше забежки в тая област и никога не слизаше от яхтата — без колебание отвърна Локридж. — Нито веднъж не стъпи на кея.

— Защо?

— Не знам. Просто казваше, че не бива. Мисля, че беше суеверен.

— Не разбирам.

— Ами, капитанът остава на кораба, нещо от тоя род.

— Ами ти?

— Най-често висях с Тери на яхтата. От време на време слизах в града да обърна по някоя чашка.

— Ами в онова последно пътуване?

— Стоях си на яхтата. Бях я закъсал с парите.

— Значи в онова последно пътуване Тери нито веднъж не е слизал от яхтата, така ли?

— Точно така.

— И никой друг освен вас тримата с Ото не се е качвал на борда?

— Ами… не съвсем.

— Какво искаш да кажеш? Кой е идвал на яхтата?

— Втората вечер в Кабо ни спряха. Мексиканската брегова охрана. Двама души се качиха на борда и няколко минути оглеждаха яхтата.

— Защо?

— Това им е обичай. Сегиз-тогиз те спират, карат те да платиш такса и те пускат.

— Рушвет ли?

— Рушвет, подкуп, викай му както искаш.

— И това се е случило тоя път.

— Да. Тери им бутна петдесетачка, когато влязоха в каютата, и те се чупиха. Мина доста бързо.

— Обискираха ли яхтата? Ровиха ли в лекарствата на Тери?

— Не, не се стигна дотам. Нали затова е рушветът, да избегнем тия неща.

Сетих се, че не си водя записки. Много от тези сведения бяха нови и си струваха да ги проверя, но усещах, че засега имам достатъчно информация. Щях да я анализирам и да продължа след това. Имах усещането, че Бъди Локридж ще ми отдели колкото време искам, стига да го накарам да се чувства като участник в следствие. Попитах го за точните имена и местоположение на пристанищата, в които са нощували по време на пътуването с Ото, и ги записах в бележника си. После потвърдих уговорката за другата сутрин на яхтата на Маккейлъб. Казах му, че ще се кача на първия ферибот за острова, и той отговори, че ще пътува с мен. Оставих го там, тъй като каза, че искал да пазарува нещо от бакалията.

Докато изхвърляхме чашите от кафе в кошчето за боклук, Локридж ми пожела успех в разследването.

— Не знам какво ще откриеш, не знам дали има нещо за откриване, но ако някой е имал пръст в смъртта на Тери, искам да го спипаш. Нали се сещаш какво имам предвид?

— Да, Бъди, сещам се. До утре.

— До утре.

Снощи дъщеря ми по телефона от Лас Вегас ме помоли дай разкажа приказка. Едва петгодишна, тя винаги иска да й пея или да й разказвам. Знам повече приказки, отколкото песни. Тя има един мърляв черен котарак, който нарича Безименчо, и обича дай измислям приказки за огромна опасност и храброст, докато накрая Безименчо не разкрива загадката, не намира изчезналия домашен любимец или изгубеното дете и не наказва лошите.

Разказах й кратката приказка за това как Безименчо намерил изгубената котка Сиело Азул. Хареса й и ме помоли за още една, обаче аз възразих, че е късно и трябва да затварям. И не щеш ли, тя ме попита дали „Кралят на бургерите“ и „Млечната кралица“ 2 2 Вериги заведения в САЩ. — Б. пр. са женени. Усмихнах се и се удивих на начина й на мислене. Отвърнах, че са женени, и Мади ме попита дали са щастливи.

Можеш да превъртиш и да се откъснеш от света. Можеш да повярваш, че си вечен неудачник. Но детската невинност те връща обратно и те въоръжава с щит от радост, който да те пази. Бях го научил късно в живота, но не прекалено късно. Никога не е прекалено късно. Сърцето ми се късаше при мисълта за нещата, които дъщеря ми щеше да научи за света. Аз знаех само, че не искам да я уча на нищо. Чувствах се опетнен от пътищата, по които бях вървял в живота си, и от нещата, които знаех. Не бях получил от тях нищо, което исках да притежавам. Исках тя да ме научи.