Майкъл Конъли: Завръщането на поета

Затова й отвърнах, да, „Кралят на бъргърите“ и „Млечната кралица“ са щастливи и водят прекрасен съвместен живот. Исках Мади да получи своите приказки, докато все още е способна да им вярва. Защото съвсем скоро, знаех го, щяха дай бъдат отнети.

Пожелах лека нощ на дъщеря си по телефона. Почувствах се самотен. Току-що се връщах от двуседмичен престой там й Мади беше свикнала да ме вижда. И аз бях свикнал да я виждам. Взимах я от училище, гледах я как плува в басейна, няколко пъти й сготвих вечеря в малкия апартамент до летището, който бях взел под наем. Вечер, когато майка й играеше покер в казината, я водех вкъщи и я слагах да си легне, като я оставях на грижите на бавачката.

Аз бях ново явление в живота й. През първите си четири години тя изобщо не бе чувала за мен, нито пък аз за нея. Това беше и хубавото, и трудното във връзката. Бях връхлетян от ненадейно бащинство. Това ми харесваше и полагах всички усилия. Мади изведнъж се сдоби с нов закрилник, който се появяваше и изчезваше от живота й. Още прегръдки и целувки по главичката. Но тя също така знаеше, че тоя човек, който внезапно бе дошъл в нейния свят, причинява много мъки и сълзи на майка й. С Елинор се бяхме опитали да крием споровете и суровите думи от ушите на дъщеря ни, обаче понякога стените са тънки и децата, както започвах да разбирам, са най-добрите детективи. Много ги бива да подслушват.

Елинор Уиш беше скрила най-важното нещо от мен. Дъщеря ми. В деня, в който най-после ми показа Мади, аз си мислех, че всичко на света е наред. Поне в моя свят. Видях спасението в тъмните очи на дъщеря си, моите собствени очи. Ала онзи ден не забелязах пукнатините. Ямите под повърхността. А те бяха дълбоки. Най-щастливият ден в живота ми щеше да доведе до едни от най-отвратителните дни. Дни, в които не можех да забравя тайната, която толкова години бяха крили от мен. Тъкмо си мислех, че съм получил всичко, което бих могъл да искам от живота, и установявах, че съм прекалено слаб, за да го запазя, да нося предателството скрито в замяна на щастието, с което се бях сдобил.

Други, по-добри мъже можеха да го направят. Аз не можех — напуснах дома на Елинор и Мади. Моят ласвегаски дом е едностаен апартамент в блок до пистата, на която милионери и милиардери, любители на хазарта, паркират частните си самолети и потеглят с фантастични лимузини към казината. Стъпил съм с единия крак в Лас Вегас, но другият си остава в Лос Анджелис, град, който знам, че никога няма да напусна, не и преди да умра.

След като ми пожела лека нощ, дъщеря ми даде телефона на майка си, която по изключение тая вечер си беше вкъщи. Отношенията ни бяха по-обтегнати отвсякога. Карахме се за дъщеря ни. Не исках да израсне с майка, която нощем работи по казината. Не исках да вечеря в заведения за бързи закуски. Не исках и да опознае живота в град, който е извадил всичките си грехове на показ.

Обаче не бях в състояние да променя положението. Знам, че поемам риска да изглеждам смешен, защото живея в град, в който престъплението и хаосът винаги са наблизо и отровата буквално виси във въздуха, обаче не ми допада идеята дъщеря ми да израсне там, където е в момента. Има известна разлика между надеждата и желанието. Лос Анджелис живее с надежда и в това има нещо чисто. Помага ти да виждаш, въпреки мръсния въздух. Вегас е друг. За мен той живее с желанието и този път води до гибелта. Не искам дъщеря ми да тръгне по него. Не го желая даже на майка й. Готов съм да чакам, но не чак толкова дълго. Когато прекарвам повече време с дъщеря си, я опознавам по-добре и я обичам повече, готовността ми се разнищва като въжен мост над дълбока пропаст.

Та дъщеря ми даде телефона на майка си, но нито един от двама ни нямаше какво толкова да каже. Аз само обещах, че ще се обадя на Мади при първа възможност, и затворих. Пробождаше ме остра болка, с която не бях свикнал. Не беше нито самота, нито пустота. Познавах тези болки и се бях научил да ги търпя. Това бе болката, която идваше със страха за бъдещето, очакващо някой скъп човек, някой, за когото без колебание ще дадеш собствения си живот.

В девет и половина на другата сутрин стигнах с първият ферибот на Каталина. Бях се обадил на Грасиела Маккейлъб по мобилния си телефон от борда и тя ме чакаше на кея. Денят беше слънчев и свеж. Усетих разликата в чистия въздух. Грасиела ми се усмихна, когато ме видя да се приближавам към портала.

— Добро утро. Благодаря, че дойде. — Вече бяхме на „ти“.

— Няма проблем. Благодаря, че ме посрещна.