Майкъл Конъли - Завръщането на поета

— Камбала от залива Санта Моника — поясни Бъди. — Страхотен улов.

— Кои са тия хора?

— Хм, май че са от… Минесота, струва ми се. Да, от Сейнт Пол. И едва ли са женени. Искам да кажа, женени са, обаче не един за друг. Бяха отседнали на острова. Заедно. Те бяха последните ни клиенти преди плаването до Бая. Снимките от онова плаване сигурно още са във фотоапарата.

— А къде е фотоапаратът?

— Би трябвало да е тук. Ако не, значи навярно го е взела Грасиела.

Той кликна стрелката над снимката. Появи се друга снимка на същата двойка със същата риба. Локридж продължи да отваря снимки и накрая стигна до нов клиент и неговата трофейна риба, възрозовобяло същество, дълго около трийсет и пет сантиметра.

— Бял морски костур — осведоми ме Бъди. — Хубава риба.

И продължи да ми показва върволица рибари и техния улов. Всички изглеждаха доволни, очите на някои даже бяха типично изцъклени под въздействието на алкохол. Локридж ми каза имената на всички риби, но не на всички клиенти. Не ги помнеше. Някои просто определи като хора, които са му дали голям или малък бакшиш.

Накрая стигна до човек с радостна усмивка, който държеше малък бял морски костур, и изруга.

— Какво има? — попитах аз.

— Тоя нещастник ми завлече джипиеса.

— Кое?

— Системата за глобално позициониране. Тоя тип ми го гепи.

Бакъс стоеше на повече от трийсет метра зад нея. Знаеше, че дори на оживеното чикагско летище тя ще е в „пълна бойна готовност“, както се изразяваха в Бюрото. Пазиш си гърба и внимаваш дали не те следят. До този момент пътуването с нея бе достатъчно рисковано. Самолетът от Южна Дакота беше малък и на борда имаше не повече от четирийсет души. Случайността го бе пратила само на два реда от нея. Адски близо — струваше му се, че усеща мириса й — под парфюма и грима. Миризмата, която надушват кучетата.

Беше опияняващо да е толкова близо и все пак толкова далеч. През цялото време му се искаше да се обърне и да я погледне, може би да зърне лицето й между облегалките, да види какво прави. Но не смееше. Не биваше да бърза. Знаеше, че хубавите неща отиват при онези, които грижливо планират и после чакат. Това бе номерът, тайната. Мракът чака. Всички неща отиват при мрака.

Последва я през половината терминал на „Американ Еърлайнс“, докато тя не седна при изход К9. Наоколо нямаше никого. Тук не чакаха пътници. Зад гишетата нямаше служители на „Американ“, готови да работят на компютрите и да проверяват билети. Ала Бакъс знаеше, че тя просто е подранила. И двамата бяха подранили. Самолетът за Лас Вегас щеше да излети чак след два часа. Знаеше го, тъй като и той летеше за там. В известен смисъл бе ангел хранител на Рейчъл Уолинг, безмълвен придружител, който щеше да е с нея, докато тя не стигнеше до крайната си цел.

Мина покрай изхода, като внимаваше да не я зяпа прекалено явно, но беше любопитен да види как ще прекара времето до следващия полет. Усука ремъка на големия си кожен сак, преметнат през дясното му рамо, така че ако тя случайно го погледне, очите му да са насочени към каишката, вместо към лицето й. Не се боеше, че Рейчъл Уолинг ще го познае. Операциите си бяха стрували болките. Но може-ще да го познае от самолета от Рапид Сити. А не искаше. Не искаше да стане подозрителна.

Сърцето му се блъскаше в гърдите като бебе, ритащо под одеялце, докато плахо я поглеждаше. Тя четеше. Книга. Стара и оръфана от много четене. От страниците се подаваха множество жълти самозалепващи се листчета за отбелязване. Но позна корицата и заглавието. „Поетът“. Четеше за него!

Побърза да отмине, преди Рейчъл да е усетила, че я наблюдават, и да вдигне глава. Продължи още два изхода нататък и влезе в тоалетната. Грижливо заключи вратата на кабинката. Закачи сака си на бравата и бързо смъкна каубойската шапка и елека. Седна на тоалетната чиния и си събу ботушите.

След пет минути се преобрази от южнодакотски каубой в ласвегаски комарджия. Облече си копринени дрехи. Сложи си златото. Обецата и черните очила. Закопча лъскавия хромиран мобифон на колана си, въпреки че нямаше кой да му се обади, нито на кого да се обади. Извади от сака друг сак, много по-малък и с лъва на „Метро Голдуин Майер“.

Напъха стария си костюм в новия сак и излезе от кабинката, преметнал ремъка на сака с лъва през рамо.

Отиде при мивката да си измие ръцете. Възхити се сам на себе си за приготовленията, които бе направил. Планирането и вниманието към дребните подробности го бяха направили такъв, какъвто беше — те му осигуряваха успех в занаята.