Майкъл Конъли - Завръщането на поета

— Добре — каза той и се изправи. — Ще отнеме по около минута на снимка. И излизат малко лепкави. Не е зле да ги изчакаш да изсъхнат. Аз ще се кача горе да видя какво пише в корабния дневник за тоя тайнствен клиент.

Щом излезе, аз седнах на стола. Бях наблюдавал как работи с фотографските файлове и бързо се учех. Върнах се в главния списък и кликнах два пъти върху папката, озаглавена „ПОЩА“. Отвори се рамка с трийсет и шест малки снимки. Кликнах първата и снимката се уголеми. На нея Грасиела буташе детска количка, в която спеше момиченце. Сиело Азул. Дъщерята на Тери. Изглежда, бяха в търговски комплекс. Снимката си приличаше с фотографиите на тайнствения клиент по това, че Грасиела не подозираше, че я снимат.

Обърнах се и погледнах към стълбището на голямата каюта. Локридж не се мяркаше. Станах и бързо излязох в коридора. Вмъкнах се през отворената врата на банята. Притиснах се към стената и зачаках. Локридж съвсем скоро се появи с корабния дневник. Движеше се много тихо, за да не вдига шум. Оставих го да ме подмине и излязох в коридора зад него. Той влезе в предната каюта, готов отново да ме стресне с внезапната си поява.

Само че този път Локридж се стресна, щом установи, че не съм там. Когато се обърна, аз бях точно зад него.

— Обичаш да плашиш хората, а, Бъди?

— Хм, не, просто…

— Не го прави с мен, а? Какво пише в дневника?

Той се изчерви — пролича му въпреки рибарския загар. Ала му бях дал урок и той бързо го усвои.

— Тери е записал името му в дневника, но нищо повече. Пише „Джордан Шанди, половин ден“. Само толкова.

Той отвори дневника и го обърна, за да ми покаже записа.

— Ами начинът на плащане? Между другото, колко струва половин ден?

— Триста за половин ден, петстотин за цял. Проверих в данните за кредитните карти. Няма нищо. Погледнах и при депозитите. Пак нищо. Това означава, че е платил в брой.

— Кога е било това? Предполагам, че е записано в дневника по дата.

— Да. Тринайсети февруари… ей, това е било петък, тринайсети. Смяташ ли, че е било нарочно?

— Кой знае? Преди или след плаването с Файндър е било?

Локридж остави корабния дневник на бюрото, за да виждаме и двамата. Прокара показалец по списъка клиенти и спря на Файндър.

— Той е една седмица по-късно. На деветнайсети февруари.

— А каква е датата на шерифския доклад за кражбата?

— Мамка му, трябва да проверя.

Излезе и го чух да се качва по стълбището. Извадих първата снимка от принтера и я оставих на бюрото. На нея Джордан Шанди криеше лицето си зад слънчевите си очила и океанската скумрия. Взирах се в него, докато Локридж се върна в каютата. Този път не се опита да ме стресне.

— Съобщили сме за кражбата на двайсет и втори февруари.

Кимнах. Пет седмици преди смъртта на Маккейлъб. Записах всички дати, които бяхме уточнили, в бележника си. Не бях сигурен дали някоя от тях има значение.

— Добре — казах. — Ще ми направиш ли още една услуга, Бъди?

— Естествено. Каква?

— Качи се горе, свали рибарските прътове от стелажа и иди да ги измиеш. Струва ми се, че след последното плаване никой не го е направил. От тях цялата яхта вони на вкиснато, а както изглежда, ще поостанем още няколко дни. Това много ще ми помогне.

— Искаш да се кача и да измия риболовните прътове.

Не го каза като въпрос. Обидата и разочарованието му бяха очевидни. Преместих поглед от снимката към лицето му.

— Да, точно така. Това много ще ми помогне. Аз ще приключа със снимките и после ще отидем на гости на Ото Уудол.

— Както кажеш.

Той вяло напусна каютата и го чух да се тътри по стълбището, също толкова шумно, колкото беше безшумен по-рано. Извадих втората снимка от принтера и я сложих до първата. Извадих черен маркер от чашата за кафе на бюрото и в бялото поле под фотографията написах името Джордан Шанди.

После отново насочих вниманието си към компютъра и снимката на Грасиела и дъщеря й. Кликнах стрелката и се отвори следващата снимка. Пак от търговски комплекс. Беше направена още по-отдалеч и изглеждаше зърниста. Зад Грасиела вървеше момче. Синът им, заключих. Осиновеният им син.

На тази снимка бяха всички от семейството освен Тери. Той ли ги бе снимал? Тогава защо толкова отдалеч? Кликнах стрелката и продължих да разглеждам снимките. Почти всички бяха от търговския център и бяха направени от разстояние. На нито една от тях хората не гледаха към обектива. След двайсет и осем подобни снимки обстановката се промени и семейството се озова на ферибота за Каталина. Пътуваха за вкъщи и фотографът ги следваше.