Майкъл Конъли - Завръщането на поета

В тази група имаше само четири снимки. На всяка от тях Грасиела седеше в задния край на главната каюта между момчето и момичето. Фотографът се бе разположил в предния край на каютата и беше снимал през няколко реда седалки. Дори да го бе забелязала, Грасиела сигурно не беше разбрала, че снима нея, и го бе помислила за поредния турист, отиващ на Каталина.

Последните две от трийсет и шестте снимки се различава от другите, сякаш бяха част от съвсем друг проект. На първата имаше зелен пътен знак. Уголемих я и разбрах, че е снимана през предно стъкло на кола. Виждаше се рамката на стъклото с някакъв стикер в ъгъла, част от арматурното табло и част от ръката на фотографа, отпусната отляво върху волана.

Пътният знак изпъкваше на пустинния фон. И гласеше:

ЗАЙЗИКС РОУД

1,5 км

Познавах този път. Или по-точно, познавах знака. Всеки от Лос Анджелис, пътувал за и от Лас Вегас толкова често, колкото мен миналата година, щеше да го познае. Горе-долу по средата на шосе 15 се намираше изходът за Зайзикс Роуд, чието уникално име не можеше да се сбърка. Намираше се в Мохаве и като че ли не водеше заникъде. Нямаше бензиностанция, абсолютно нищо. Затънтено място на края на света.

Последната снимка беше също толкова озадачаваща. Уголемих я и видях, че е някакъв странен натюрморт. В средата имаше стара лодка — беше се разсъхнала и пожълтялата боя се лющеше под парещото слънце. Намираше се сред скалите в пустинята, сякаш на километри от водата. Лодка, плаваща по море от пясък. И да имаше в това някакъв смисъл, не го откривах.

Като следвах процедурата, която бях наблюдавал да прилага Локридж, принтирах двете пустинни снимки и се върнах към другите фотоси, за да избера няколко за отпечатване. Отделих по две фотографии от ферибота и търговския център. Докато чаках, уголемих няколко снимки от търговския център с надеждата да забележа нещо във фона, което да показва в кой търговски комплекс се намират Грасиела и децата. Знаех, че мога просто да я попитам, но не бях сигурен, че искам да го направя.

Успях да позная надписите на торбите, носени от различни купувачи — „Нордстром“, „Сакс“ и „Барнс & Ноубъл“. На една фотография семейството минаваше през заведение за бързо хранене. Записах си тези данни. Въз основа на тях най-вероятно щях да успея да определя в кой търговски център са направени снимките, ако преценях, че тази информация ми е необходима и е по-добре да не питам Грасиела. Този въпрос продължаваше да стои открит. Не ми се щеше да я плаша, ако не се налагаше. Предпочитах да ней казвам, че някой я е следил, докато е била с децата си — при това човек със странна връзка с мъжа й. Поне засега.

Тази връзка стана още по-странна и обезпокояваща, когато принтерът накрая изхвърли снимката от търговския комплекс. На нея семейството вървеше пред книжарница на „Барнс & Ноубъл“. Фотографията беше направена от отсрещния край на сградата, но ъгълът бе почти перпендикулярен на витрината. Стъклото мътно отразяваше фотографа. Не го бях забелязал на компютърния екран, но сега го виждах на разпечатката.

Образът на фотографа беше прекалено дребен и блед на фона на рекламата зад витрината — фигура в цял ръст на мъж с шотландска поличка, заобиколен с купища книги и надпис „Иън Ранкин ни гостува тази вечер!“ Разбрах, че мога да използвам рекламата, за да определя точния ден, в който са снимани Грасиела и децата й. Просто трябваше да се обадя в книжарницата и да разбера кога е гостувал Иън Ранкин. Ала фигурата скриваше фотографа от мен.

Върнах се при компютъра, намерих снимката сред миниатюрните кадри и я уголемих. Вторачих се в нея. Нямах представа какво да правя.

Бъди беше горе и с един маркуч, включен в кран до планшира, поливаше осемте рибарски пръта, подпрени на кърмата. Казах му да спре водата и да дойде в каютата. Той безмълвно се подчини. Когато влезе, му дадох знак да седне на стола, надвесих се над него и очертах отражението на фотографа върху витрината.

— Това тук може ли да се уголеми? Искам да видя по-Добре този участък.

— Може да се уголеми, но ще изгубиш чистотата на образа. Това е дигитално изображение, нали разбираш? Получаваш каквото си направил.

Не знаех за какво говори. Просто му казах да го направи. Той си поигра с квадратните бутончета над кадъра и започна да уголемява фотографията, после я разположи така, че отражението да остане на екрана. Скоро заяви, че е получил максимално увеличение. Наведох се към дисплея. Изображението беше още по-мътно. Даже очертанията на шотландската поличка на писателя се бяха размили.