Олег Шмельов - Завръщането на резидента

През пролетта на 1971 година в живота на Светлана Сухова се случи едно незначително събитие, което при обикновени обстоятелства не би довело до нищо лошо. Но както ще видим по-нататък, обстоятелствата бяха необикновени и това събитие стана звено на дълга верига от други много по-сериозни и сложни събития, причини и следствия.

В един майски ден към щанда, зад който в лъскава синя униформена престилка стоеше Светлана, в онези редки минути, когато нямаше купувачи и грамофонът мълчеше, се приближи доста мургав младеж на около двадесет и шест, двадесет и осем години. Гъстите му намазани с брилянтин коси бяха сресани на път. Блестящите му черни очи гледаха меко и ласкаво. Той беше нисък на ръст, но много добре сложен и това го правеше да изглежда по-висок, отколкото бе всъщност. С професионалния си нюх, само с един поглед Светлана можеше да определи веднага категорията на купувача, даже нямаше нужда да се взира в подробностите на костюма, за да знае със сигурност, че пред нея стои чужденец. В това нямаше нищо особено: чужденци-туристи или специалисти, работещи в предприятията на града, често купуваха плочи в магазина.

— Здравейте! — поздрави купувачът усмихнат.

— Добър ден — отговори Светлана, стараейки се по акцента да определи неговата националност. — Какво желаете?

— Бих искал нещо от класиката, руската класика.

Това беше най-обикновено желание: всички чужденци търсеха плочи на руски композитори. По акцента Светлана вече разбра, че говори с италианец.

— Какво точно предпочитате?

— Не ги познавам много добре. Имам Мусоргски, Чайковски. Бих искал да имам още.

— Ще ви огорча. Днес не мога да ви предложа нищо. Наминете друг път.

Италианецът се засмя и каза с насмешка:

— Това съм го чувал много, много пъти и по-рано.

— Извинете, но не мога да ви помогна.

Въпросът беше като че ли изчерпан, но италианецът не бързаше да си ходи. Той гледаше мълчаливо Светлана без предишната ласкава сдържаност. Стана й неловко, тя отклони погледа си и чак сега забеляза, че не са сами — някакъв мъж встрани, обърнат с гръб към тях, търпеливо разглеждаше каталога на грамофонните плочи.

— Какво обичате? — Тя направи крачка към него.

— Нищо, нищо — каза тихо той, без да се обръща, — аз не бързам.

Италианецът продължаваше да я гледа и Светлана безпогрешно можеше да предвиди какво ще стане в следващата минута. По време на кратката й служба в магазина неведнъж тя трябваше да изслушва от чужденци и от скъпите си съотечественици, от млади и не толкова млади една и съща молба — да се запознаят и срещнат извън магазина. Това не я обиждаше и не я дразнеше, напротив, но тя така умееше да се държи в подобни случаи, че молителите, даже и най-настойчивите, не се осмеляваха на повече от два опита.

Този се оказа по-търпелив и по-настойчив от всички. Хладната, не за годините й вежливост, която Светлана бе усвоила и която моментално отблъскваше ухажорите, не подействува на италианеца. Имаше и друга причина, поради която той можа да говори с нея по-дълго, отколкото другите.

Тя чувствуваше, че той е искрен и говори истината. Ето какво разказа италианецът:

Преди една година пристигнал от Италия. По професия е инженер и работи във фирма, която е сключила контракт със Съветския съюз за доставки и монтаж на машини за азотноторовия комбинат. Но това е без значение. Главното е, че вдругиден той се връща в родината си и само затова е решил да помоли руското момиче за среща. Видял я още преди три месеца, но не зад щанда, а на входа на магазина. Знае, че се казва Светлана. Не посмял да я заговори по-рано, защото бил убеден, че тя няма да приеме да се срещнат. Но сега, един ден преди заминаването си, не издържал и решил да рискува. Много му се иска да запише гласа й за спомен и ако тя няма нищо против, да се срещнат някъде в парка, или в някое кафене, макар и за половин час, и ако му позволи, да донесе малък японски магнитофон…

Накратко, работата стигна дотам, че Светлана попита:

— Знаете ли къде се намира улица „Тургенев“?

— Да, разбира се! — не вярвайки в успеха си, възкликна италианецът.

— На ъгъла на булеварда има една будка за вестници.

— Да, да, зная.

— Ще бъда там в единадесет и половина.

— Утре?

— Да не искате днес. — Тя погледна часовника си. — Вече е три часът.

— Благодаря. — Той се поклони. — Забравих да ви се представя: казвам се Пиетро Матинели. Благодаря. До утре.